Стресовото преживяване се характеризира с напрежение, което възниква в организма при всяка по-значителна промяна в живота на човека. По същество стресът е нормален механизъм, чрез който организмът отговаря на нови провокации.
При добра мобилизация на физиологичните функции човек успява да се адаптира към промяната. Това по-конкретно зависи от възможностите на две системи – централната нервна и ендокринната. Различните хора реагират по различен начин. Едни се активизират за борба с възникналия проблем, амбицират се да преодоляват трудностите. Други предпочитат да се защитят чрез бягство – да отложат идващото събитие, или пък се примиряват с неизбежното, пасивно го приемат.


В такива ситуации ясно се очертава значението на индивидуалните особености на всеки човек. Ще даде ли той воля на гнева и разочарованието, ще отприщи ли своите чувства и дори агресия, като едновременно предприеме контрадействия, или обратното – ще потисне всичко (отчаяние, страхове и тревоги, обърканост...) в себе си, като се въздържи да го сподели с друг. По този начин обаче вътрешното психично напрежение се засилва още повече. Когато справянето не е възможно, стресът преминава в дистрес – възниква болестно състояние.

Откъде идва?
Най-често през ранното детство психостресът се появява при определени обстоятелства.


Раздяла с майката, и то внезапна, без подготовка. За детето напрежението се оказва особено непосилно, когато раздялата съвпадне по време с друг психотравмиращ фактор. Два примера. Момченце на 1 год. 10 мес. е прието за операция, но без майка си като придружител. Въпреки че интервенцията е направена с упойка, болничната обстановка – процедурите, непознатият персонал, плачът на другите деца, силно го травмира. След изписването му в течение на една седмица то се държи отчуждено, не отвръща на опитите да бъде заговорено от родителите си, отбягва ги.
Единствената му утеха е играта с любимото му камионче. Много трудно възвръща нормалното си общуване. Друго дете – на 2 год. 8 мес., е дадено на ясла в същия ден, когато майка му заминава за 10 дни в чужбина. Когато тя се завръща оттам, то се държи агресивно с нея – вероятно иска да я накаже заради това, че го е подложила на това тежко изпитание, оставяйки го само. В яслата плаче непрекъснато, не може да се адаптира и се налага да го оставят у дома.
Раждане на второ дете. По-голямото дете усеща, че загубва вниманието и любвеобилното отношение към него досега.
Постъпване в ясла или в детска градина.
Упражняване на физическо насилие (а често и сексуално!).
Конфликти между родителите.
Има случаи, когато единият от тях безотговорно за дълъг период отнема детето (дори го открадва) от другия, който го е гледал до момента.
Грубо и прекалено строго отношение на възрастните (в семейството, от детегледачка, от някой от персонала в яслата или в детската градина).
Лечение на детето в болница.
Преживяване на катастрофа, природно бедствие.
На тази възраст физиологичните механизми, които помагат на адаптацията, още са незрели, липсва и собствен житейски опит. Малкият човек не може да разбере какво става, той не умее да изказва чувствата и протеста си с думи. Всичко това прави трудно емоционалното справяне в усложнената ситуация. Още повече, че детето е напълно зависимо от възрастните и само не може да предприеме нищо. А нали именно те са неговата опора!

Как реагират децата?
Малките реагират на психотравмата по определен начин – обикновено с чест и продължителен плач. Може да изпаднат в пристъпи на ярост и агресивност към причинителя, когото отблъскват и дори нараняват. В някои случаи детето може да изразява страховете си с думи, да търси закрила от любимия близък, с когото се чувства сигурно – сгушва се в него, неотстъпно го следва и вкъщи, и навън. В такова състояние детето дълго не може да заспи, буди се нощем, говори на сън за събитието. Ухапано от оса момиченце ужасено пищи: “Буби, буби! Тук има много буби!” А през деня видимо е много разстроено.
Възможно е в такива периоди да се засилят и т.нар. “лоши навици” – усилено смучене на пръстчето, гризане на ноктите, онаниране... Ако детето наскоро се е научило да контролира физиологичните си нужди, отново започва да се изпуска. Случва се някои деца да замлъкнат (получават мутизъм), а по-често да започнат да заекват. Други се усамотяват и си играят сами, не приемат компания. След 2 ½–3-годишна възраст много деца, преживели психотравма или насилие, ги пресъздават в играта си, като имитират думите и действията на възрастните. По-големите изразяват вълненията си в рисунки. Някои от засегнатите от психотравмата се разболяват, опадва им косата...
Най-критични са първите две денонощия. Обикновено нарушеното психично равновесие продължава около месец. Всичко обаче зависи от конкретните обстоятелства – възраст на детето, индивидуални особености (темперамент), причина за стреса, колко е продължило негативното въздействие върху жертвата. Така че възстановяването не винаги е бързо и успешно. За съжаление преживените през ранното детство психотравми често имат и късни последствия. Част от тези деца остават с повишена тревожност, лабилни и раними са при всяка провокация, а други са недоверчиви, озлобени и агресивни. Не е добра прогнозата, ако конфликтите между родителите продължават, ако не се прекрати насилието или външните обстоятелства не се подобрят.
Трябва ли да се предотвратява всяка стресова ситуация в живота на детето? Това просто е невъзможно, защото тези преживявания са част от ежедневието. Нещо повече – чрез тях се израства, натрупват се поуки, придобива се опит как да се преодоляват житейските трудности. Редно ли е обаче необмислено да се създават ситуации, които ще причинят на детето непосилно за него психично напрежение и ефектът от травмата ще трае цял живот?! Знае се каква неизлечима следа в душата на човека оставят негативните емоционални преживявания през ранните детски години. Вярно е, че много семейства изпитват различни житейски затруднения. Родителите са погълнати от мисли и тревоги – как да се справят с тях. Децата безпогрешно улавят тяхното безпокойство. То влияе особено силно върху по-малките и по-чувствителните. В моята практика много майки и бащи са споделяли, че след като са преосмислили своите отношения (“Отказахме се да се развеждаме”), намерили са здравословни начини за разтоварване (“Вече цялото семейство излизаме на разходка и на екскурзия”), сменили са неподходящата детска ясла (градина), детето се е успокоило и е изживяло проблема си. Някои родители обаче не могат да надмогнат своя егоизъм. Те мислят преди всичко за себе си, намират всевъзможни оправдания – вината винаги е у другия, измъкват се с изрази като “животът ме принуди”... Потърпевшо винаги е собственото им дете. Каквото и стресиращо събитие да преживее то, не мислете, че най-главният начин да му се помогне са медикаментите. Това, от което има нужда вашето дете в такива ситуации, е чувството, че му давате подкрепа и сигурност. Не го залъгвайте, че нищо не се е случило – то няма да ви повярва. По-добре му вдъхвайте увереност, че правите всичко възможно да се справите. Нека то ви възприема като стабилна и оптимистично настроена личност.