Заглеждали ли сте се в лицата на хората, които срещате навън или в превозните средства, в магазина? Преобладават угрижените, напрегнатите физиономии. При най-малкия повод – готовност за разправия, размяна на обидни думи и реплики. Наистина във всекидневието ни постоянно има някакви проблеми. Нека обаче помним нещо важно: природата ни е дарила със средства, които ни помагат да намалим напрежението и да изгоним, дори и за кратко, мрачното настроение. Това е умението да се усмихваме и да се смеем, да имаме свое чувство за хумор и да ценим това чувство у другите. Защото то е крайно необходимо в живота.


Още докато е новородено – на 10–15 дни, върху лицето на бебето може да забележите подобие на усмивка. Това се дължи на доброто му физическо състояние в този момент – нахранено е, нищо не го безпокои. Истинската усмивка се появява през втория месец като отговор на вниманието на близките към малкото същество, на техния ласкав, гальовен говор. На 3 месеца то вече бурно изразява радостното си настроение – много гука, издава възторжени звуци, размахва ръце и крачета, а по-късно, ако може да седи, подскача на място. Четиримесечното дете умее да се смее и с глас. Макар у някои човекоподобни маймуни да се наблюдават мимически реакции, които напомнят усмивка, тези положителни емоционални изяви достигат най-висше развитие при човека. Те са заложени като вроден физиологичен механизъм и не могат да се усвоят по подражание – присъщи са и на сляпо родените деца. Смехът е могъщо средство по приятен начин (без лекарства!) да се почувстваме тонизирани и стимулирани. В такъв момент се активират дишането и кръвообращението, освобождават се т.нар. ендорфини (хормоните на щастието).

Кое го развеселява?
Детето се радва, когато му говорят. Това го провокира да произнася много звуци (а, е, у), съгласни (м, б, г), после срички, цели “тиради”... То толкова се увлича, че само обича да се забавлява – изговаря усвоеното с различно темпо и интонация отново и отново. Това са упражнения, които са му нужни, за да може след време по-лесно да съчетава сричките и да ги превръща в осмислени думи.
Детето се развеселява и от всякакви игри с пръсти и с ръце, които му доставят физическо усещане – популярните “Буба лази”, “Гъди-гъди”,“Хей, ръчички”, криеницата при бебето, гоненицата при проходилото човече.


След кърмаческата възраст децата се развеселяват от някои несполуки на възрастните – мама неволно е разляла кафето си, баба се е спънала... Детето се разсмива, ако си променяте гласа и имитирате различни животни, изобразявате необичайни физиономии и правите някакви гримаси. В компания на връстници децата обичат да си правят едно на друго смешки. На възрастните те могат да изглеждат глупави и наивни, но малчуганите се заливат от смях. При едно проучване в яслите кои са любимците на децата и кои са предпочитаните от тях връстници в групата, се получили интересни резултати. Най-често били посочвани приятелчета, които давали идеи за разни игри и се очертавали като водачи, но сред любимците били също и смешниците, веселяците. Това важи и за нас, зрелите хора, нали?!
Други средства за създаване на весело настроение са подходящите книжки и анимационни филми и техните герои, участието в сценки със забавни сюжети, в различни подвижни игри под музикален съпровод. Не е случайно, че те са включени в програмите на детските ясли.

Какво представлява хуморът?
Това е по-особен вид отношение към някой човек или ситуация. Чрез хумора се заостря вниманието върху определен недостатък, но доброжелателно, с хубаво чувство. Докато иронията е злостно насочена, цели да нарани и да засегне човека, като го подиграва и осмива, хуморът е качество, което е добър приятел. Той помага събитията да се видят от друг ъгъл, да се омаловажи тяхната неприятна страна. Чрез хумора човек се разведрява и по-лесно се мобилизира, за да се справя с проблемите. Чувството за хумор у родителите е прекрасно средство да се овладяват много трудности у дома, то ги прави добри педагози. Една многодетна майка – Клаудия Мулан (отгледала 13 деца – свои и осиновени), горещо препоръчва хумора. Тя казва: “Защо всеки път трябва да се разгневявате, когато малкото ви дете е направило някаква беля, след като по-късно това ще ви разсмее?!”
Например то размазва сладко по дрешките и завивките си, обува любимите на мама обувки с остри върхове и високи токчета и важно се разхожда с тях и т.н. Каквото и нежелано действие детето да е започнало или пък да отказва да направи нещо, вместо да реагирате с крясъци и с ядосан тон, измислете неочакван смешен ход. То не желае да облече якето си – престорете се, че с всички сили ще го навлечете върху себе си. То не иска да ляга в креватчето си, да се качи в количката – кученцето или по-голямото братче вече е готово да се настани там... Всякакви не чак толкова хитроумни смешки могат да развеселят 1–2-годишното дете. По този начин вие ще спестите и на себе си и на него излишни негативни емоции и ненужно изразходване на енергия.
Много важно е да правите разлика между добронамерения, стимулиращ хумор и саркастичните, язвителни нападки. При по-големите деца (след 5–6-годишните) често се срещат прояви на преднамерена словесна агресия. Те с прякори осмиват свои връстници с някакъв физически недъг. Склонни са да развеселяват приятелите си (“зрителите”) и чрез жестоки постъпки. Ето два примера. Няколко момченца нарязват новото яке на по-пълно и тромаво момиченце. Изтръгват от ръцете на друго дете току-що купения сандвич и със злост го хвърлят на бездомно куче. Защо? За съжаление жертвите не смеят да се оплачат нито на учителките, нито у дома. Това не е хумор и възрастните не бива да остават равнодушни към подобни прояви. Те трябва да ги осъждат. Сарказмът и иронията категорично не бива да са сред педагогичните средства на родителите. Постоянно осмиваното и подигравано вкъщи дете живее с траен комплекс за малоценност, който не му носи нищо добро. Напротив – може да го озлоби и да го превърне в агресивна личност.
Добре е, ако всички у дома се стремят да поддържат оптимистичен дух. Установено е, че децата, израстващи в среда с много смях и хумор, са по-добронамерени, по-самоуверени. Като възрастни те разведряват и успокояват заобикалящите ги.
Аз съм дълбоко признателна на моята баба в това отношение. Със своето прекрасно чувство за хумор неведнъж тя е стопявала притесненията ми, че съм пред “голям нерешим проблем”. Благодарение на своя оптимизъм и дълбока религиозност тя достигна дълголетие, а беше преживяла тежки житейски перипетии.