Продължение от предния брой…


Смята се, че произходът на явлението, което сега наричаме посттравматичен стрес, е в годините след Първата световна война, когато хората започнали да забелязват, че тези, които са били на фронта, се държат по начин, който изобщо не е бил характерен за тях преди войната. Войниците често развивали проблеми с пристрастяване, изглеждали дистанцирани от семействата си, често били раздразнителни, понякога без никаква видима причина. Нещата, които преди войната им действали успокояващо, вече нямали този ефект върху тях. След войната във Виетнам броят на сражавалите се, засегнати от този феномен, скочил до небето. 


Около 70-те и 80-те години на миналия век психолози започнали да забелязват, че жертвите на насилие, побой, изнасилване също проявяват подобни симптоми. В крайна сметка те забелязали, че млади хора, подлагани на насилие като деца, имат подобни симптоми, макар и проявяващи се по различен начин. Психолози и учени се заели да проучват начина, по който травмата се отразява на мозъка. Американската асоциация по психология се опитала да дефинира общо разстройство, така че клиницистите да имат ясен начин за лечение на състоянието. И така през 1980 г. се ражда терминът „посттравматичен стрес“. 

Изследването на паметта е малко спорно (нож с две остриета) и искам да подчертая, че аз не съм експерт в тази област. Въпреки това наскоро излязоха някои невероятни изследвания върху травматичната памет, които могат да ни помогнат да разберем начина, по който спомените оказват влияние върху нас, когато преминаваме през някаква криза. Хората сме програмирани да помним нещата, които ни причиняват болка или вреда. Нещата, които причиняват страх, са запечатани на подсъзнателно ниво в мозъците ни и това са най-важните неща, които трябва да помним. Подсъзнателно тези спомени се съхраняват и в мозъка, и в тялото с цел да обезпечат нашето оцеляване. 
Докато сме в неонатологичното интензивно отделение заедно с нашите бебета, всеки ден се сблъскваме с живота и смъртта. Натикани сме в един нов свят, който не можем да разберем – нови хора, нови думи, важни решения. Ярки светлини и бипкащи аларми ни напомнят непрекъснато да проверим състоянието на децата ни, да се уверим, че са добре. Безпомощни сме за каквито и да било важни интервенции и сме принудени да вярваме на други хора, които се грижат за нашите деца. Фразата „това е като влакче на ужасите" е позната на повечето родители на недоносени деца, които до болка знаят, че не може просто да вярваш, че „нещата вървят добре", а трябва да приемеш, че във всеки един момент положението може драстично да се влоши. Срам и вина са обичайни чувства, които изпитват майките и бащите на недоносени деца, дори когато са напълно незаслужени. По силата на необходимостта нашите мозъци запечатват тези спомени безкомпромисно. В момента, в който сме с децата си в интензивното отделение, е логично да се безпокоим, да бъдем свръхнапрегнати в старанието си да знаем всичко, тревожни и фокусирани върху оцеляването на децата ни.


Ами ако ви кажа, че разновидностите от емоции, описани по-горе, са до една изброени в официалната диагноза посттравматично разстройство? 
Това, което се случва с травматичните спомени, е, че често поведението, което развиваме за справяне в момент на травма, става неизползваемо и понякога дори омразно. Ние се борим, когато мозъкът ни прибягва до използването на тези начини за справяне, дълго след като травмата е приключила. Събуждаме се посред нощ в параноя дали бебето ни все още диша. Всяко важно постижение на детето ни се превръща в източник на безпокойство, като всяко отклонение от това, което се очаква, би могло да означава, че нещо не е наред с развитието му. Държим се раздразнително със съпрузите си, нещата, които сме свикнали да правим, вече не са ни така приятни, изолираме се от приятелите и семейството си. Някои хора развиват някакъв вид зависимости. Най-невероятното събитие в живота ни – раждането на детето ни, всъщност се превръща в източник на тревога и непредсказуемост. 
Разбирането на ефекта на травматичните спомени може да е съществено за възстановяването ни от стресовото изживяване. Не съм застъпник на излишното слагане на диагнози или дори използването на един термин, описващ ефектите на различни видове травма (това се проявява при хора ветерани, хора, които оказват първа помощ на жертви на насилие, младежи, жертви на злоупотреба, родители на недоносени деца), но това помага да разбереш, че не си единственият, който се сблъсква с подобни сериозни предизвикателства. Разбирането на травмата може да те освободи и да ти покаже по един красив начин, че да си простиш, е нормално и ти помага да продължиш напред. 

Фондация „Нашите недоносени деца”