Дария Симеонова - между сцената, децата и „3.0 килограма щастие“

Майчинството може да се случи по много начини. За едни е неочаквано събитие, за други осъзнат и дълго чакан път, за трети - болезнена, несбъдната мечта. На какво са готови жените, за да станат майки, и къде минава границата между личния избор, морала и закона? По тези теми си говорим с Дария Симеонова, която играе в новия филм на Зорница София “3.0 килограма щастие”. Актрисата споделя и какво стои зад вътрешните борби на героинята ѝ, както и защо този филм е различен.

Как започна твоето майчинство и кои бяха трудностите ти, когато се върна на сцената?
Първото започна изненадващо, защото всяка майка знае, че колкото и да е подготвена, реалността няма много общо с представите ни и разказите на приятелки. При второто бях по-спокойна и уверена, но и по-заета. Не можех изцяло да му се насладя. Връщането ми на сцената беше много вълнуващо първия път, голямо треперене беше. При второто дете даже нямах търпение да започна да играя пак, за да мога малко да си отдъхвам и почивам от семейната диманика :)

В големия град подкрепата често липсва, особено ако роднините са далеч, няма достатъчно места в детските градини, всичко е по-забързано. По време на медийната прожекция на “3.0 килограма щастие” ми направи впечатление, че благодари на дамата, която ти е помагала с детето в началото на снимките. Трудно ли ти беше да поискаш помощ? 
Когато си притиснат от обстоятелствата, както бях аз, нямаш избор. Ема нямаше и 8 месеца, когато започнахме снимките, тоест нямаше опция за детска градина или друго. Поисках помощ на няколко места, но само един човек се отзова и това беше Цвети (дамата, на която благодарих). И за разлика от “Те, вълните”, чиито снимки бяха само няколко дни в началото на лятото и тогава таткото можеше и изцяло пое грижите за Ема, то при “Три килограма щастие” натовареността беше много по-голяма. И Цвети ми помагаше през целия период на снимките, не само в началото. Тя ни помага и до ден днешен и съм много благодарна, че е част от семейството ни. Просто бабите не са това, което са били едно време…

Кариерата при жените често върви с усещане за вина – че не сме достатъчно отдадени нито на работата, нито на детето. Как се излиза от този капан?
Не знам (смее се). Мен често ме гони чувство за вина. Опитвам се да компенсирам: когато не съм на работа - да прекарвам максимално много време с децата си. Но е трудно. Все имаш чувството, че нещо изпускаш. После обаче си казвам: “Някой ден те може би ще се гордеят с мен”. Със сигурност не искам да съм от жените, които нямат лично и професионално развитие, и след години, когато децата пораснат и поемат по своя път, да се озова в нищото. 

Ти като майка на две дечица - усещала ли си натиск или огромни очаквания към теб да можеш всичко? 
Да, но най-вече аз сама си поставям тези очаквания. И все си повтарям, че трябва от време на време да съм по-снизходителна и да глезя сама себе си. 

Майчинството в България често се романтизира (особено в социалните мрежи), но реалността е много по-сложна. За какво не се говори за майчинството според теб?
Въпрос право в целта. Напоследък особено много не харесвам това, което се генерира в социалните мрежи като представи, очаквания и норми по отношение на майчинството. Никой не говори за безсънните нощи, за изтощението, за вината, за липсата на време. За тръшканията, плача, нуждата от внимание. Непрекъснато. За процесите в децата, докато растат: за опознаването на емоциите, интеграцията им, социалните умения, кризите. 

За вътрешния свят на майката, който е толкова крехък. За липсата на помощ или за това, че понякога ти е неудобно да си я поискаш, за да “не прекалиш”, “не натовариш другия човек”, “да се съобразиш” и т.н. За това, че дори да имаш помощ, тя идва, когато имаш работа, а не за да си починеш, защото не можеш да си го позволиш. 

За чувствата, ужасяващите мисли, за самокритиката, за липсата на търпение и сили. В социалните мрежи изключително, изключително рядко се говори за реалното майчинство. Там се набляга на красивите, сладки, съвършени моменти. Не че ги няма, но те не са всичко, и най-важното - кой стой зад гърба ти, за да ги има тези съвършени моменти. Защото, когато си сама - те граничат с невъзможното.

Все повече жени отлагат майчинството заради образование или кариера. Зрели ли сме достатъчно като общество, за да бъдем по-подкрепящи тези избори?
За мен майчинството не трябва да е нещо в графика, в “to do” листа. То понякога идва като дар божи - напълно неочаквано, а понякога е плот на дълги усилия. Уважавам много жените, които избират да изчакат или имат определени критерии, за да им се случи. Просто трябва да са много съзнателни за това, какво може да предизвика чакането.

Героинята ти във филма е успешна бизнес дама с репродуктивни проблеми - проблеми, които засягат все повече семейства у нас, а темата все още носи стигма. Защо според теб е толкова трудно да се говори открито за тях?
Заради срама. С колкото жени съм разговаряла за филма “Майка”, всички те изпитваха срам. Все едно нещо не им е наред. За съжаление и част от обществото се отнася така с тях - все едно са непълноценни. Това е ужасяващо и много сбъркано. Нужно е да сме по-съчувстващи, разбиращи, и да спрем да се бъркаме в живота на другите, дори с леки намеци. Само така стигмата може постепенно да изчезне.

Каква роля, според теб, имат партньорите и семейството в това жената да се чувства по-спокойна и подкрепена в майчинството?
Огромна! Мисля, че вече има достатъчно изследвания, доказателства и ясни взаимовръзки между психическото здраве на майката и това на децата. Хубаво е партньорите и семейството да не са наблюдатели, а активни участници. Особено партньорите.

Забелязваш ли промяна в начина, по който жените днес говорят за психичното си здраве след раждане – тревожност, изтощение, следродилна депресия?
Аз съм част от съвременните жени, така че промяната не мога да я отчета, не знам как е било едно време. Знам, че още е много трудно да говорим за тези неща. Опитваме се да ги крием, да се правим, че ги няма, дори пред себе си. И само понякога си ги споделяме с близка приятелка, която е майка. Но и тогава не сме напълно искрени.

Според теб възможно ли е да бъдем по-малко критични една към друга като жени и по-подкрепящи?
Разбира се, че е възможно. Но може би ще е резултат на някакво поколенческо израстване.

Много жени, преминали през спонтанни аборти или инвитро процедури, ще се разпознаят в историята във филма. В образа ти има много вътрешни борби, премълчани мисли и чувства - как се играе цялото това преживяване?
Не се играе. Носи се. Чувства се. И макар да не съм минала през онова, през което минава Бети, аз има своите вътрешни борби и премълчани мисли, и я разбирам, приемам и обичам такава каквато е.

Тази роля промени ли по някакъв начин начина, по който гледаш на темите за семейството, жертвата и любовта?
Начинът, по-който гледам на тези неща се променя в различните етапи на живота ми. Не знам дали точно тази роля е променила гледната ми точка или просто е част от естествен процес и преминаване на “следващо ниво”.

Защо да гледаме филма? 
Защото е различен, защото е смел, защото е смешен, защото е неочакван и те оставя малко объркан, но много еуфоричен!