Картината на моето детство е слънчев ден на плажа – с по-големи вълни, моля, да можем да се гмуркаме! :) Какво от това, че флагът е червен? 


Когато Ани Цолова, която познавате и от тези страници, пое най-сериозната си задача на майка (сега отглежда своя малък Калоян), нейното място зае едно красиво, усмихнато момиче – Петя Стефанова. Петя е варненка, 33 год., има петгодишна дъщеря. Затова завъртаме плочата на 33 оборота, за да чуем началото на приказката за Петя. Приказката започва мно-о-о-го интересно.

“Веднъж една химичка срещнала един рок-музикант…
Плод съм на любовта на химичка и музикант.
Странна химична реакция
която за изненада на мнозина се оказа трайна във времето. Баща ми Теди бил тъмнокос, мургав, много висок и слаб. Потомък е на македонски род от Скопие. Свирел е в група “Звездите” (че и скромни), която била доста популярна сред варненската младеж (впоследствие формира още няколко групи и така допреди няколко години, когато се пенсионира). Няколко пъти седмично “Звездите” събирали жадните за модерна музика в едно от култовите варненски заведения – ресторант “Морска гара”. Свирели песни на Бийтълс, Ролинг Стоунс, Щурците, Сигнал, правели и авторски парчета.
Майка ми си паднала по дългокосия барабанист, който не спирал да пуска майтапи. Дядо ми – нейният баща, лека му пръст, беше доста строг. Макар и навършила 23 години, майка ми имала вечерен час – 22 ч. Веднъж се прибрала малко по-късно и… намерила вратата заключена. Същата вечер пристанала на баща ми. О, времена, о, нрави! На следващия ден се оказало, че вратата всъщност е била отворена, обаче нещо заяла. Решението обаче вече било взето. Скоро след това двамата влюбени се оженили. Майка ми е разказвала как представила баща ми на родителите си. Първоначално те били шокирани от рокаджийския му имидж. Докато помагала в сервирането на вечерята, майка ми мимоходом оправяла прическата му и току приглаждала някой кичур.”

Петя е родена във Варна на 7 април 75-а. Майка й доста се измъчила с нея – раждала я цели 48 часа! Финалът и избавлението се случили точно в Деня на лекарите.
“Доктор Протопопов, който е акуширал, бил в празнично настроение, обграден от група студенти, на които демонстрирал как се прави “българска шевица”, т.е. десетките шевове, с които закърпил майка ми. След “веселата” част всички вкупом тръгнали да празнуват и забравили родилката няколко часа…
Майка ми казва, че пък бързо забравила мъките при вида на малкото ми личице.”
Очевидци твърдят, че Петя е била много хубаво и усмихнато бебе.
Освен това и кротичко. И все пак, за да не бъде съвсем лесно на химичката и барабаниста, момиченцето се оказало доста злоядо. Ако обаче се търсят свидетелства за това – снимки на ревяща Петя и пълна купичка попара, няма да бъдат намерени, защото доказателствен материал липсва. 
“Първата ми снимка е на 7 месеца и с доста лошо качество, та чак се чудя в какви времена съм се родила… Аз например съм дебнала почти всеки сантиметър от развитието на дъщеря ми с камера и фотоапарат. По едно време се усетих, че чак съм прекалила с документирането – има вече няколко дебели албума със снимки. От снимките, които все пак имам, си личи какъв микс съм от чертите на родителите ми. И двамата са с големи очи и плътни устни. Като гледам младежките снимки на бащата на майка ми и майката на баща ми, също откривам прилики. Що се отнася до фигурата ми, 100% съм взела бащиния ген. В характера ми също се усеща неговото влияние – македонски инат. Благодарна съм на семейството ми за любовта и музиката, с които израснах. Те са част от мен, зависима съм от музиката и любовта.”
Година и 9 месеца след като се ражда Петя, се появява и  брат й Дилян. Така родителите й осигуряват
верен приятел за игрите
– подарък, който тя все още отлага да направи на дъщеря си…
“Заради малката разлика с брат ми отървах детската ясла. Мама ни гледаше заедно до момента, в който тръгнах на детска градина. Като по-голяма, бях и по-изобретателна в пакостите. В началото брат ми беше моята жива кукла. Веднъж имахме гости и ни бяха оставили да играем в дневната. Реших, че ще съм доктор и набързо “излекувах” малкия с няколко разноцветни хапчета. Час по-късно вече го промиваха по спешност в болницата. Иначе бях много грижовна кака, макар че заради нищожната разлика никога не ме е наричал така.
Най-големите лудории започваха, след като ни сложеха да спим – това ставаше веднага след “Сънчо”. Така и не можах да свикна с ранното лягане и измислях различни игри – с перуки, с женски имена. Карах брат ми да лазим пред остъклената врата на хола, където нашите гледаха телевизия. Голям кеф беше в редките случаи, когато минавахме незабелязани. Два-три пъти обаче са ни заключвали по пижами на стълбището, макар и за по няколко секунди…
Компенсирахме скучните играчки от онова време с
повече фантазия и игри на открито
Така и не осъществих мечтата си за голяма говореща кукла… Като гледам какъв рог на изобилието се е изсипал в днешните магазини за играчки и дрешки, се сещам с малко тъга за моето детство.
Дядо ми беше управител на почивна станция и му бяха гостували някакви хористи от Грузия. От тях ми остана най-интересната кукла – грузинка естествено, с гъсти черни вежди и традиционна носия. Иначе покрай брат ми бях добре въоръжена – саби, пистолети. Чувствах се страхотно в момчешките игри. Вживявахме се например в героите от “Седморката на Блейк” и се телепортирахме тук-там. Аз бях Джена. Гледахме също “Синьо лято” и “Арабела” и повтаряхме кадри от филма. Обичах да дирижирам нещата и да разпределям ролите. С най-добрата ми приятелка – Галя, сме заедно от онези приказни времена.”
За разлика от яслата “г-жа Детската градина” посреща Петя с отворени врати, малки гардеробчета с картинка за всяко дете и току-що измити подове…
“И до днес стомахът ми се обръща, като усетя миризмата на хлор – дезинфектанта, който ме лъхваше още от входа на детската градина. Бях страшно злояда, което никак не се нравеше на лелките. Една от тях – леля Вили, често ме заплашваше, че ще изсипе пълната чиния във врата ми... Всеки път вярвах, че ще го направи. Имах проблеми и със следобедния сън. Иначе бях кротко дете. Имах си ритуал – на връщане от градината, по пътя за вкъщи задължително сядах на едно малко пънче, а баща ми търпеливо ме изчакваше. Моето пънче! Все си казвам, че трябва да го потърся след толкова години… Дали още е там?”
Мисля си, че когато се връщаме назад в миналото и се сещаме за хубавите неща, които сме преживявали, ние всъщност ги намираме. Намираме ги в спомените си, където те ще си останат завинаги. Така, Петя, ти намери твоето пънче и твоето детство. А ние – заедно с теб!