Купувам с много любов домакинска престилка и причудлива солничка за моя приятелка. Срещаме се между Коледа и Нова година. Поднасям подаръка с трепет, сияя в очакване на нейната радост. Жената знае етикета – веднага отваря пакетчето. Вглежда се в съдържанието му. Очите й се оцъклят, лъснали от нахлуващата влага в тях. Устните се разтягат в скептична усмивка: “Да, това е точно за мен. Само работа и нищо друго през целия ми живот. Така с домакинската престилка ще умра!”
Грешката е моя. Обичам много да готвя и без да помисля, поднасям това, което би ме зарадвало. Провокирам генерализирана реакция, резултат от дългогодишна умора и досада от изтощително шетане за Коледа, “ароматизирани” от безкрайния низ дни, наречени “празници”. А през това време дружката ми е понасяла пренебрежение, липса на внимание, дори обиди, както се разбира от разговора ни. По традиция за нея семейните тържества са се превръщали в горчилка
Когато наближава някакъв празник, ние, жените, проявяваме склонност към равносметка, но понякога спонтанно събираме в душата си и гняв, скръб, обида… и ги изживяваме със стократно увеличена сила. Това има своето обяснение, сиреч обичайно женският свят по празници е споходен от тиха или не съвсем кротка (почти) лудост. Научното определение е последователна отрицателна индукция.
Колкото и неуспешни, изморителни, оскърбителни празници да са минали като торнадо през нас, все се надяваме обаче този път да стане чудо. Точно тази Коледа, точно тази Нова година непременно да ни донесат цялата радост, която честно сме заслужили, и точно на този фон разминаването с очакванията прави страданието ни двойно и тройно по-голямо.
Млада жена, озарена от десетилетни мечти – коя от коя по-светли. Мечти за първата Нова година в свое семейство с любим съпруг. Най-сетне звездният миг! С негово и нейно отроче под сърцето.
Тя многократно е споделяла възторга си от един парфюм пред любимия. Пределно ясно й е, че за празника ще получи флакон, пълен с неземното ухание. Да, парфюмът ще мирише на щастие което ще я изпълни завинаги. Знае как ще изглежда. Луксозна опаковка, панделка с борово клонче, а под панделката изящна картичка с най-нежните нечути досега думи.
Елха, фойерверки… Тя трепетно посяга към пакетчето, което съпругът небрежно й подава. Няма панделка! Липсва борово клонче! Картичка? Къде са най-нежните думи?! Кутийка? Е, може пък да е бижу.
Грациозните женски пръсти потрепват. Не съумяват да отворят кутийката, опаковала щастието. Дочува отегчен мъжки глас: “Дай го тук. С една кутия не можеш да се оправиш.” Сигурно е нервен, очаквайки с нетърпение срещата й с онова неповторимото, което той е купил само за нея. Поглежда! “Какво е това?!” – отронва тя едвам. Делови отговор: “Часовник. Звъни на колкото минути го нагласиш. Дано с него успееш да свариш яйцата полурохки, както ги прави мама. Поне веднъж да ме нахраниш като човек, пак добре ще е. На три минути го нагласи. Така каза майка ми. Успех през Новата година, моя женичке!” Следва целувка.
За нея во век и веков часовникът става най-противният на света. Дори в службата злобно натиква общия будилник в шкафа, ала преди това го увива в памук, за да не стига до нея и частица от кошмарния звук – звука на обидата, на погнусата!
Как да не сгрешим? Мъжът с полурохките яйца може и да е искал да нарани, но аз не исках. Какво да сторим, че да дарим радост вместо сълзи и горчилка?
Жената е създание бъбриво. Месеци преди празника да започнем внимателно да се вслушваме. Стожерът на семейството непременно ще си каже какво му е на сърце.
Една дама мимоходом споменава, че иска да има ангелче на шията, за да я пази и окриля в ежедневието. След три дни получава колие с въпросното хвъркато същество. Мигом полита в ангелските висини на простото човешко щастие. Чуди се само откъде даряващият знае за мечтата й. Обяснението, че са чути, уловени нейните две изречения, сякаш магически я прави дълбоко и завинаги уважавана, ценена и обичана в собствените й очи, а оттам и в грубия човешки свят…
Да слушаме, да гледаме! Разни хора, разни идеали. Една майка властно настоява: “Искам да ми подарят нещо само за мен! Не за къщата, не за детето. За мен! А то иначе сякаш аз не съществувам, само слугинажът е за мен. Искам да тачат в мен жената поне на празник. Поне тогава да не съм за всички у дома изтривалка!” Друга изрича: “Да е изненада!”, трета се провиква: “За мен пък непременно да е с цвете. Ако няма и цвете, хич да не ми се мяркат пред очите разни глупости.” Мъже! По-големички деца! Запомнете – нека подаръкът е за мама!
За никого и за нищо друго! Майката е една-единствена на тази земя. Нали? Тогава и армаганът за нея да е един-единствен. А как да откриете в пъстрото изобилие на пазара предметния образ на щастието? Не кое да е щастие, а нейното, на единствената? Много просто. Подаръкът сам ще ви повика, стига да се настроите на вълните на мама. Да притворите очи и да си спомните нейните грижи, нежност, да съберете безкрайния низ от щастливи мигове, прекарани с нея. Тутакси по един вълшебен начин в ръцете ви ще попадне точно това, което е събрало в себе си цялата ви любов, преклонение пред жената, на която дължите живота и комфорта си.
Не се бойте! Не ще огорчите, ако искрено, дълбоко потънете в радостта, благодарността. Човешкото общуване се реализира с думи само в 5%. Останалите 95% принадлежат на волната или неволната искреност – поза, мимика, жестове, интонация, т.е. неспецифична психична реактивност.
Няма как да не дарите взаимно щастие 100%, ако отделите един-единствен ден за пълно потъване в любовта към ближния. И по чудо непременно ще дойдат точният подарък, най-милите думи, нежността.