Митко Павлов e сутрешният водещ на Ретро радио. Познаваме го и като водещ на предаването на bTV “10-те най”. Точно затова историята за Митко като малък ще започне с 10-те най-забележителни момента от неговото детство.

Огъня
“Аз много палех огън и много си играех с кибрит. Често след това имаше доста сериозни поражения. Бях запалил на баба ми ламперията, под леглото й бях направил пожар, почти изгоря балконът на майка ми и баща ми, както и един шкаф и едни чекмеджета на баба ми. Постоянни издънки имах с кибритчето.


Веднъж бях запалил една свещ и я бях сложил в шкафа. По някое време баща ми казва: “Абе, Мите, ти да не си играл пак с кибрит, че нещо много мирише…” Отиваме и… целият шкаф гори! Тогава щях да ям голям бой, защото на балкона имаше една бутилка с газ и можеше да стане много лошо.
Един път пък щях да утрепам дядо ми, който вареше компоти в Драгалевци. Аз бях намерил един патрон и го сложих в огъня, за да видя какво ще стане. И видях – дядо ми полетя на три метра. После такъв шамар ми удари, че и аз изминах същото разстояние, летейки. Тогава изобщо не съм предполагал, че това може да го убие…

Палежи имаше и навън. С приятелите палехме тревата, все едно че се палят стърнища. Огънят плъзва толкова бързо…
Много обичах огъня. Бях прочел и някакви детски книги, които ме бяха запалили да паля още повече. На огъня трябва да се гледа с много уважение, защото тази стихия никак не е за подценяване…”

Тъкмо вече се бях замислила за г-н Фройд и за това откъде идва странното желание на едно малко дете да оставя огнени дири след себе си, когато Митко каза нещото, което даде обяснение на всичко…

“Родната ми къща е на ул. Раковски – точно до пожарната…”

Нека оттук нататък НЕ правят силно впечатление моментите, в които се споменава “огън”, “запалих”, “изгоря”, “пламъци”… и т.н.

Детската градина
“С удоволствие ходех на детска градина. Само дето бях запалил, без да искам, един сешоар. 
Бяха ме наказали да стоя до чешмите прав, с вдигнати ръце и аз от нямане какво да правя, реших да залея сешоара с вода. След като той гръмна, ме преместиха в друга група и се наложи да спя в едно легло с един, на когото му викахме Тюлена. 
Сега Тюлена е много готин тип, но тогава беше адски гадно дете. И така...
От детската градина мразя само две неща – реване и малеби!”

Храната
“Бил съм много злояд и слаб. Тази прогресия, която се получи в килограмите ми, стана в студентските години.
Преди това обаче бях ужасно слаботелесен. Изобщо не ядях и за майка ми, и за баба ми са били кански мъки да ме хранят. Работеше се по схемата “едно за мама”, “едно за татко”, но в повечето случаи – неуспешно. Категорично отказвах храната, за сметка на това пък си гризях ноктите и баба ми ги мажеше с люти чушки. Велика бабешка измислица! Аз така отказах кучето ми да гризе крака на масата – посолих я с черен пипер… явно методът помага и при децата!
Храна не съм крил. Най-често я хвърлях – в тоалетната, в кофата…
Веднъж, когато бях на екскурзия от училище, майка ми беше дала пари да си взема някакво сувенирче, а аз си купих над десет сладоледа. Раницата ми беше пълна с кюфтета и ужасно много храна, която едно дете на 10 години не може да изяде за цяла седмица, камо ли за ден-два. Аз естествено изхвърлих храната. Проблемът дойде от това, че бях забравил кюфтетата в кутията. Като ги намери, майка ми ме хвана за ухото и каза, че ще ме заведе в педагогическа стая! Милата, вече не знаеше с какво да ме сплаши. След като изкарах една бронхопневмония обаче, сам проядох.”

Приятелите
“Все още си пазя приятели от детската градина – Жоро Игнатов, Калин и Катя – близнаци, много са ми любими, също Тони Малкия, Добри. Това са хора, които си спомням винаги. Основно играехме мач и се биехме с момичетата със сабо. Имахме едни обувчици с ципче и много твърда подметка, а момичетата бяха с нещо като медицински чехли и се биехме с обувките.
Имах и една приятелка от блока, живееше на осмия етаж. Много хубаво се съчетаваше – бащите ни бяха по едно и също време на работа и ние постоянно бяхме у нас или у тях. Помня как крадях котета от дворовете на софийските къщи, а тя ги прибираше да живеят у тях. Вероятността да набият нея беше много по-малка, защото тя беше момиче, затова влачехме котетата у тях и им давахме храната, която не можехме да изядем ние.”

Играчките
“Много си обичах една количка и един голям камион – самосвал. Той беше с жълта каросерия и зелена кабина. Помня го добре, защото до много късно си играех с него на вилата – возих на него сестра ми.
После мисля, че го изгорих… Това е шега! Въпреки че в един момент всичко отива в огъня!”

Огънят на любовта
“Не съм бил много по тази част. Нали бях доста слаботелесен. Постоянно ядях бой и не си спомням много-много момичетата. Въпреки че сега, като се замисля, още в детската градина спях до леглото на… звездата (най-красивата и актуална в групата)!
В четвърти клас при мен дойде един Киро и ме попита: “Имаш ли си гадже?” Аз му казах, че си нямам, а той: “Веднага трябва да си намериш!” То това си беше необходимост. Точно тогава една съученичка Катя беше дошла на училище с шлифер. На мен това ми се видя много хубаво и й пуснах бележка “Ще ми станеш ли гадже?”, а тя ми върна: “Не, не мога. Обещала съм на Киро.” Допреди години си пазех тази бележка…”

Училището
“Много училища съм сменил. Не знам защо… Казват, че било заради дисциплината. Спомням си, че цял срок не бях влизал в часовете по химия, а в училище не бях стъпвал два месеца. За всичко това, разбира се, имаше причина – един Любо беше казал, че ще ме пребие, защото настояваше, че му дължа пари, които той ми беше дал, за да му купя цигари. Аз пък ги бях изхарчил за електронни игри в едно кафе и оттам бях купил една арда за 3 лева. Любо не искаше да ми повярва, че ардата струва 3 лева, а там тя струваше толкова, иначе на павилиона беше примерно 70 стотинки.
Това звучи като детска версия на някои от филмите на Гай Ричи… Накрая всичко свършва до куфарчето с пари. ”

Парите
“Не съм си събирал пари като малък. Сестра ми си събираше, а аз вземах нейните и си купувах марки и флумастери. И от баба ми крадях пари, за да правя подаръци на майка ми…”

Седмачето
“Аз съм седмаче. Роден съм на 30 декември и съм прецакал Новата година на родата. Терминът на майка ми е бил през февруари или през март… По нейните думи тя май се е притеснила за някакъв изпит, защото по онова време е била студентка. Искала да вземе повече изпити наведнъж, за да може да си ражда на воля. От притеснение обаче случката се случила – родил съм се в предпоследния ден на годината.
Аз съм бил първото дете, глезеното внуче на бабите… жалко, че вече не са между живите. Всъщност не глезено, а много глезено дете съм бил – в кувьоз съм бил, слаботелесно. Сега какъв лонгур съм, ама тогава съм бил доста зловещ глезеник на бабите.
Най-уютните ми семейни спомени са от неделите и по-точно от неделя следобед. От радиото звучеше “Хора, пътища, автомобили”, майка ми гладеше, за обяд имаше пържени кюфтета и таратор, мен ме мързеше да излизам навън…”

Името Митко
“Кръстен съм на дядо ми – бащата на баща ми. Никога не съм питал защо съм кръстен на него… Няма и смисъл, защото много харесвам името си. То ми носи късмет, а аз вярвам в тези неща. Не за всички имена, ама това моето усещам, че ми е ОК. Нямаше да се чувствам добре, ако се казвах Христо например… Димитър си е моето име. Заради името или не, при мен нещата винаги са ставали, без да съм се стремил към тях.
Много съм благодарен на субективното мнение на комисията в НАТФИЗ “Кръстьо Сарафов”, че не ме приеха актьорско майсторство. Щях да направя огромна грешка спрямо себе си.
Аз завърших в същата академия публична реч, което ми върши много по-голяма работа. Винаги съм имал изключителния късмет да правя това, което искам в момента.”

След тази изповед Митко взе една запалка и… Шегувам се.