Цял живот (сега е на 35) усеща, че не му е кой знае колко широко около врата. Известният радиожурналист избягва крайностите в семейството, въпреки че професионалното му кредо е, че те са полезни.


Майка ми е зодия Риби, баща ми е Рак, но аз не съм щука, а Везни… Роден съм на 28 септември 1969 година в София. Майка ми е строителен инженер, казва се Галина Банчева. Нейна е идеята аз да бъда кръстен на баща си Петър Волгин. Той започнал като говорител в радиото на 20 години, след това е драматург в редица театри, междувременно се проявява и като поет, издавайки няколко стихосбирки. След това пак отива в радиото, където работи до пенсия в рекламния отдел. Волгин е истинското ми фамилно име. Част от рода ми по бащина линия е преселнически – от Русия. Родил съм се с много коса и сини очи. (“Дали всички бебета не се раждат със сини очи…? Не съм сигурен…”) После са ми потъмнели и сега са кафяви. Било е бурно раждане… в Първа градска болница. Много съм мърдал в корема на майка ми и затова при раждането пъпната връв била увита около врата ми, силно пристегната. Имало е реален риск да се задуша. В последния възможен момент са ме извадили, едвам съм оживял. Ако търсим символика, сигурно с това раждане съм белязан от съдбата, защото по принцип на мен не ми е кой знае колко широко около врата…

Петьо врънкал родителите си за братче или сестриче, но майка му отсичала: “Аз с теб едвам се оправям, представям си какво ще бъде с още едно такова… като тебе!” Така и не му удовлетворили желанието и Петьо останал само дете в семейството.
За сметка на това играех много с братовчедите ми по майчина линия Лили и Милен – те са брат и сестра и тогава живееха във Видин. Много обичах да ходя там. Още повече, че леля ми ме глезеше, а вкъщи – строгост и наказания. Дори майка ми бе наложила строго ембарго върху ходенето ми в град Кула при баба ми Ката – за да не започна да говоря на кулски диалект.

Семейството сменило много квартири и затова нямало как момчето да създаде трайни приятелства с децата от квартала. Дори било малко затворено, предпочитало да чете. Първият му детски спомен е как в таванското жилище на ул. Цар Борис, в което тогава живеели, избухнал пожар.
Хора тичат, всичко гори, пожарникари нахлуват с маркучи и гасят… Помня много ярко, въпреки че бях само на 3 години. В този пожар изгоря първата ми играчка. Имах една кукла, с която имах доста странни взаимоотношения. Тя се казваше Бебораната, защото приличаше на бебе. Тази кукла бе използвана… за да ям. Слагаха ме на масата, Бебораната до мен и майка ми казва: “Сега ако не си изядеш яденето, ще го дадем на Бебораната.” До “пенсионирането” си в този пожар куклата играеше ролята на “разяждач”. Всъщност имах двойнствено чувство към нея – хем я обичах, когато играех с нея, хем я мразех, когато ме заплашваха, че ще ми вземе яденето. Без да съм съвсем сигурен, усещах, че Бебораната е момиченце. Тя обаче по нищо не приличаше на дама, по-скоро беше полово неопределена, т.е. съвсем пасваше да бъде моя играчка, без това да е противоестествено.
Вече поотраснал, Петър Волгин започнал да предпочита играчките оръжия. Никога не е имал интерес към конструктори и тeм подобни играчки, целящи да стимулират инженерната мисъл на подрастващите. Нямал страст нито към количките, нито към самолетчетата.
Имах мечове, саби, пушки, пистолети… Играех си самичък на война. Най-обичах поредиците по история на България (научих се да чета преди І клас) и си представях как участвам в похода на Аспарух към българските земи или в Хвърковатата чета.
Като повечето деца и Петър Волгин минал през баналния детски блян да работи като боклукчия – някъде по време на периода си в 119-а детска градина. Първата му осъзната професионална мечта обаче била друга – да стане историк.
В ІІІ–ІV клас вече бях прочел всички учебници по история, предвидени до края на гимназиалния курс. Но съдбата ме отведе към по-друга професия – след една година работа в телевизията (с Милен Цветков, Вяра Анкова и Иво Тодоров) постъпих в радиото. И това не дойде наготово, защото още от дете съм играл в театралната студия на Двореца на пионерите, а от ІІІ клас и в Детския радиотеатър.
Малкият Петьо не потъвал в смели мечти за бъдещето си като глава на семейството и баща. Оставял да го води емоцията. Понякога по ръба…
Веднъж мама ме води за ръка нанякъде и минаваме покрай тогавашната сладкарница “Ну, погоди”. Аз безутешно настоявам за паста, но майка ми отказва да губим време и лекомислено отговаря положително на заплахата на 4-годишния си син: “Ако не ми купиш паста веднага, ще се хвърля под трамвая!” Защо лекомислено ли? Ами защото изпълних заканата и добре че ватманът успя да спре на милиметри от мен. И до ден-днешен колчем в семейството стане дума за моята упоритост, многозначително ми се натяква този случай.
Като бебе и дете
Преди да стане известен, Петър Волгин бил необщително дете – четял много история, увличал се по игрите на война и по играчките оръжия. В белите бил умерен.
Сред любимите му детски книги са били “Мечо Пух” и “Карлсон”, понеже подсъзнателно е преценявал “Пипи Дългото чорапче” като прекалено феминистична.
Не си спомня да са му казвали кога е проговорил – а пък ние, радиослушателите, не си спомняме някога да е спирал да го прави…
Кой е той!
Водещ на радиопредаванията “Дим над водата” и “12+3”, а преди това и на скандалното “Без контрол”.
Автор на романа “Медиен апокалипсис” (2002 г.).
Възпитаник на Класическата гимназия и на Софийския университет – специалност Българска филология.
Носител на наградата за радиожурналистика “Сирак Скитник” за 2003 г.