ТЯ е една от най-талантливите актриси на българската театрална сцена. ТЯ може да изиграе най-комичната и най-драматичната роля. ТЯ е главната героиня в най-добрата ситком (ситуационна комедия), правена у нас – “Тя и Той”. ТЯ е майката на Катерина. ТЯ е много красива жена. ТЯ има страхотно чувство за хумор. ТЯ е Стефания Колева! Прочетете веселите й спомени.

Приказката за грозното пате
Преди мен майка ми е имала неуспешни бременности и аз съм четвъртата поред. Лежала е с мен 9 месеца – от самото начало.


Родила съм се 4.500! Появило се е едричко момиченце, при това с големи мъки. На всичкото отгоре, когато мама ме е погледнала, видяла доста грозно детенце – огромна главичка, без коса, сплескано носленце и хубави гривнички от дебелина. Когато татко ме прегърнал за първи път, успокоил мама: „Абе, хубавичка е...”

Баба Щефи
Кръстили са ме Стефания на баба ми… Щефания. Тя е майката на баща ми и е австрийка. Много сме близки с нея. И сега си живеем заедно. Аз много разчитам на нея. Да е жива и здрава – на 83 години е, но има такъв дух, толкова съвременно мислене и е в час с всичко, което се случва...


Помня като деца всяка събота и неделя се събирахме в Люлин – при мама Щефи, къщата й беше пълна. Там виждах всичките си братовчеди и беше хубаво.

Детската градина и филийките с тахан халва
В детската градина беше много хубаво и аз обичах да ходя там. Сега виждам в това отношение колко дъщеря ми прилича на мен. Обичах “детската”, защото в нея имаше много деца, играехме си, четяха ни приказки... там беше интересно. А и с храната не съм имала проблеми. Аз си бях яшничка – много си хапвах и си исках допълнително. Имаше една супичка с доматче и фиденце, което плуваше вътре – нея не я ядях, обаче кремчетата с вода и нишесте... бяха ми любими! Имаше и филийки с тахан халва, разбита с масълце, м-м-м... Много вкусни! Даваха ни и лимон със захар на една табличка – много го харесвах. Бях единствената, която изяждаше предлаганото количество.

Кой ще вдигне ръка? Кой ще вземе участие?
Беше ми любимо, когато се събирахме в кръг на малките столчета, за да ни четат приказки. Тогава трябваше да вземаме участие, като доразказваме историята. А аз си спомням, че проявих някакво въображение и разказах някакъв друг финал на “Червената шапчица”. Госпожата – тогава другарката, де, каза: “Е, не, стига глупости сега. Няма такова нещо... ” Тотално ме отряза и аз реших, че повече няма да вземам участие. Освен това изобщо не бях от най-дейните. След няколко дни на родителската среща бяха “споделили” с майка ми, че трябва повече да вдигам ръка. Мама поговори с мен: “Маменце, трябва да вземаш участие...” И след известно време, когато госпожата случайно попита: “Я кажете сега на кого родителите му се карат вкъщи?”, аз вдигнах ръка, за да взема участие. После бяха казали на майка ми: “Не се карайте пред детето, не е хубаво”. А майка ми... какво да обяснява. По това време баща ми беше в чужбина и изобщо нямаше как да се скарат… ама детето е решило да е добро и да вземе участие.

Въображаемата сестра, смяна на професии и едно самостоятелно пътуване към морето
Много исках да имам по-голяма сестра. Представях си колко ще е приятелско – ще мога да си говоря с нея, да си споделяме. Направих си една голяма кукла и тя ми беше сестра. Вземах разни рокли на майка ми, слагах някакви обръчи, глава... Въображаемата роднина дълго време стоя в стаята. През това време бях учителка, певица – традиционните професии, през които се минава. После реших, че е супер интересно да си боклукчия, да се возиш по кофите, а след това да си пчелар, защото много обичах мед. Исках да ям мед така… богато.
Футбол не съм играла. Бях много слаба и на ръбче, и на народна топка. Обаче побърквах децата на другите игри. Имахме една канавка до нас и аз измислях всякакви начини за хващане на пиявици. По моя инициатива ги слагахме в буркани със спирт, за да се подуват. После пък отглеждахме котки... На моята приятелка Стефка, с която отраснахме заедно, дядо й беше адвокат. Имаше едни стари дела в папки. Ние ги вземахме, ровехме се в тях и си мислехме, че разследваме нещо… Много беше вълнуващо.
Помня също как с момчетата тръгнахме от Павлово за морето. Аз ги водех. Намериха ме на бул. “Стамболийски” – сама. Това си беше авантюра, не бягство. Въобще не ми беше минавало през ума, че оставям родителите си, че нямам храна… Просто мислех, че до морето се стига бързо.

Златни пръстени, любов и отровна дюля
Много други пакости съм правила. Например със Стефка… Баща ми се беше върнал от чужбина и ми беше донесъл от кръглите дъвки – нямаше такива тук. Стефка ми казва: “Дай ми една дъвка”, а аз: “А ти какво ще ми дадеш?” Тя: “Ми-и-и тука има една кутийка с пръстенчета ...” А това били златните пръстени на майка й. Мигновено бяха разменени за пакетче дъвки. После с мама ги върнахме, разбира се...
Имаше и един Лъчо – с него много се биехме, защото се харесвахме. Веднъж той ме уцели в окото с камък... Аз със синьо око, а Лъчко, за да ми се извини, ми подари един пръстен. Истински! Той също се оказа златен – на майка му. Трябваше и него да върна, а аз не исках да го връщам... Беше голяма драма. После реших заради върнатия пръстен да го тровя... И как го трових – инжектирах със счукани керемиди и кал дюля и я хвърлих в неговия двор! Бях сигурна, че от 80-те паднали дюли той ще избере точно тази.  После ми домъчня, че нещо може да му стане, отидох и му казах: “Недей да ядеш тази дюля!” Лъчко сега е културист.

Първи актьорски превъплъщения и главна роля в “Седморката на Блейк”
Имитирах цялото семейство, правехме театър, ангажирах всички – ти това ще правиш, ти тук... Много се вживявах във филмите, които гледах. Когато даваха “Седморката на Блейк”, аз винаги бях Зен или Блейк – все командорски роли. Имаше и една грамофонна плоча със смешки – “Баба Гицка”, със Стоянка Мутафова. Всичките ги изигравах. Това беше върхът на смешките...
После много пеех. Бях пълно детенце, но пластично – правех мостове и шпагати вкъщи. Имаше и доста танци. Сега дъщеря ми Катерина върви по моите стъпки, но тя повече рисува.
Помня как вземах всички шалове на мама Щефи и ги слагах като пола, за да съм принцеса, а също носех шалове вместо много дълга коса – до петите. Спомням си как от прежда си правех плитки и се обаждах на моята приятелка от съседния вход и й казвах: “Знаеш ли какво стана – лягам си, а на сутринта се събуждам и съм с дълга до кръста коса, представяш ли си? Да, бе – ела да видиш.” И се показвам с преждата – убедена, че това е моята коса …

Детството
Много хубаво беше… Едно такова шарено беше някъде до 4-и – 5-и клас... След това стана по-различно. Повече се замислях. Появиха се разни любовни истории… към 10-и – 11-и клас. На 20 години вече си мислех, че знам всичко за живота... Сега знам, че не знам всичко за живота, а детските години преживявам още веднъж с дъщеря ми.