Чувството на вина е познато на много родители – особено в забързаното и натоварено време.

Причините
за това чувство са безбройни и различни във всеки конкретен случай. Ще посоча най-напред тази: “Аз ходя на работа и така лишавам детето си от пълноценни грижи.” Такива угризения имат преди всичко майките. Да работят, е съвсем естествена необходимост за родителите. Много от тях са заети по цял ден, ползват кратки отпуски. Доста се трудят и в чужбина. Всъщност такава е практиката по целия свят. В САЩ са направени проучвания в тази насока. Анкетирани са 1000 деца над 10-годишна възраст. Целта е била да се разбере дали те одобряват, или упрекват своите родители, че ходят на работа. Оказало се е, че децата нямат нищо против трудовите им ангажименти, защото са наясно, че това осигурява по-доброто финансово положение на семействата им. Малчуганите са изразили своето недоволство от факта, че родителите не им отделят достатъчно време. А по-конкретно – те не получават нужната им емоционална топлота и внимание, когато са заедно, поради разправии, всякакви упреци и разногласия.

В доклад на детски психиатър от Германия са съобщени интересни данни. Децата много повече уважават и се съобразяват с изискванията на работещите майки, отколкото на домакините, отдадени единствено на битовите проблеми.

Типично е и друго угризение на майките: “Чувствам вина, че се налага да не гледам детето си.” В тези случаи майката е наела жена или пък детето тръгва на ясли или на градина. Моето лично мнение е, че дете, лишено и след 3-годишна възраст от своя среда и специализирани педагогически въздействия, е ощетено. Това се отнася до неговото умствено развитие и способността му да общува с връстници, да се възпитава в съвременен дух.


Много са вече

родителите, които сами отглеждат децата си

Днес в САЩ около половината семейства се разпадат. Не е малък процентът на жените и мъжете, които решават да се грижат за детето си без партньор. Детето може да е биологично тяхно или осиновено, или взето за отглеждане по системата “приемно семейство”. Поели този голям товар, самотните родители се чувстват виновни и се стремят да компенсират по всякакъв начин липсата на другия. Те смятат, че детето ги укорява за създадената ситуация. И за да не усети то материални и емоционални лишения, стараят се максимално да му угаждат. С неимоверни усилия го обсипват със скъпи дрехи и вещи (нужни и ненужни), стремят се да го предпазват от всякакви негативни преживявания. Често това са непосилни амбиции, резултатите от които не винаги са положителни. Детето усеща чувството на вина на родителя и се възползва, като съзнателно го манипулира. Наред с това, водени от силно изразено, несподелено с друг чувство за отговорност, някои родители прекаляват и с контрола си. Мими, 10 год., се оплака: “Мама непрекъснато ми поставя условия – да се прибирам до 18 ч., да се разхождам само около блока, за да съм й пред очите. Децата ми се подиграват...”
Много характерни са чувствата, които изпитват повечето от

осиновителите

На тях все им се струва, че хората (съседи, близки) внимателно ги следят как се държат с детето. Те се страхуват, че и от тях, и от него (ако научи истината) е възможно да получават упреци за недостатъчно грижи и любов, че са прекалено строги и взискателни. Само защото не са биологичните му създатели. В резултат на дългогодишните ми наблюдения и тесни контакти с такива семейства съм установила, че обикновено те дават от себе си максималното. Пълната им отдаденост обаче често води до обратен ефект. Вместо да получат уважение и благодарност от осиновеното дете, в някои случаи то расте много разглезено и егоистично, вечно е недоволно и се държи грубо към всеотдайните родители. Те казват: “Ние не знаем какво повече иска... Дали не грешим в подхода си?” В тези случаи наистина възникват проблеми, особено при голяма възрастова разлика между родителите и детето – често тя е повече от 40 години. Тогава е съвсем естествено възгледите и вкусовете драстично да се разминават. Всеки е прав от своята възрастова позиция и разногласията трудно се преодоляват. Случва се подрастващото осиновено дете да предпочита компанията на някой батко или кака – по-млад член от роднинското обкръжение или пък някой съсед или познат.

Когато пък осиновеното дете страда от продължителна, хронична болест, обичайно явление е родителите непрестанно да се терзаят от мисълта: “С какво допринесохме за това страдание?” Обикновено заболяването има причина, която няма връзка с техните предположения. Например при бебе с появила се епилепсия – “Много силно го люлеех в кошчето...” Друг случай: “Омъжих се за човек, който в рода си има такава болест.” А съществува ли въобще фамилия, в която абсолютно всички са здрави? Угризенията се увеличават: “Може би не беше това най-добрата болница...” и т.н.

Чувството на вина съсипва родителите. То влияе зле на тяхната психична стабилност, допълнително ги разстройва и им пречи да мобилизират силите си за отстраняване на проблема, да се борят състоянието на детето да се подобри. Понякога наистина не се разбира естеството на състоянието и подходът на близките е погрешен. При хиперактивните деца, при тези, които се напикават нощем, които имат тикове, забавено говорно развитие и пр., строгите забележки не дават резултат – даже влошават състоянието. Днес има богати възможности родителите да се информират – компетентно и своевременно, поради което “бабешките” интерпретации и инструкции трябва да се игнорират. За съжаление не винаги става така.
Коренно различни на склонните към самообвинения са родителите, които пък

винаги се самооправдават

Те са егоистични, недостатъчно отзивчиви, слабо се интересуват от потребностите на собственото си дете, склонни са да бягат от отговорност и с лекота да я прехвърлят на друг. В нашата клиника преди години имахме случаи, когато семейства настаняваха детето си с неврологичен проблем и дълго време (по 2–3 месеца) не идваха да си го приберат. А не всички бяха социално слаби! Някои по същото време дори бяха заминали на почивка...

Каквито и причини да провокират чувството на вина към детето им, родителите не бива да допускат то да се възползва от това, непрекъснато да ги обвинява и да издевателства над тях. Познавам материално затруднени семейства, които не само се съсипват от работа, но постоянно търпят упреци от недоволните си деца. Един пораснал младеж от интелигентно семейство, роден с физически проблем, всеки ден тормозеше майка си: “Ти си ме родила такъв и сега си длъжна да ми намериш жена – но да не е проста!...”

Когато родителят е убеден, че се старае да дава всичко от себе си, че мисли не само за материалните, но и за психичните потребности на своето дете, той трябва спокойно и с достойнство да му отказва онова, което не е в неговите възможности. Практиката е доказала, че най-добре е, ако родителският подход е съчетание от добро и любещо отношение към детето, умение то да бъде изслушвано, а емоциите му разбирани, но когато е нужно, да се спазва принципът на строгия подход. Нека детето разбере, че то не може само да получава и вечно да е под крилото на мама и татко. Нека се научи, че понякога се налага и да се лиши от нещо желано, както и да се стреми само да преодолява своите проблеми. Животът го налага – това го знаем добре ние, възрастните. Успехите и житейската позиция на много известни и уважавани личности неоспоримо потвърждават това.

Смятам, че ще е полезно за вас, младите родители, да се вслушате в съветите на две специалистки по въпросите на семейната психология – Джейн Нелсън и Черил Еруин:

“Каква е ползата да се чувствате виновни за нещо, което не можете да промените?
И каква е ползата да се чувствате виновни за нещо, което сте в състояние да подобрите?!”