Казвам се Елица Бейкова и от три години със съпруга ми живеем в Лондон, Великобритания. Много българки мислят, че да родиш в чужбина е прекрасно, но за съжаление се сблъсках със съвсем различна картина.

 


Останах много разочарована и възмутена от грижите в болницата Whipps Cross Hospital, която се намира на Острова. Раждането беше ужасно.


Със съпруга ми Пламен тръгнахме за клиниката едва след като слузестата запушалка падна и имах леки контракции.
Оставиха ме в чакалнята 30–40 мин, преди да дойде акушерка и да ми обърне внимание. Тя ме заведе в огромна стая, разделена с шест перденца. Зад четири от тях лежаха жени с контракции. Из цялата зала се чуваха виковете и пъшканията им. Останах там още две часа,

без никой да се погрижи за мен и дори да ме прегледа
Болките и контракциите ми се увеличаваха. Имах чувство, че ще родя съвсем сама, въпреки че бях в болница. Никой не се интересуваше какво се случва с мен. Когато страданията ми станаха непоносими, отнякъде се появи лекар, който провери дали имам разкритие. След няколко минути при мен и съпруга ми дойде акушерката и ни каза, че трябва да се преместим в друго отделение. Едва ходех от болки и с много мъка успях да стигна дотам. Влязох в голяма стая, в която зад всяка завеса лежаха жени с новородените си бебета. Лежах и се превивах от болка. Околоплодните ми води изтекоха в леглото и след половин час отново ме накараха да се преместя. Отидох в родилната зала, защото напъните започнаха. Акушерката, която ми помагаше, беше ужасна. Крещеше ми и се държеше много грубо. След 50 минути напъни
на бял свят се появи синът ми Виктор
Взеха го и го избърсаха.
Не ми казаха какви са ръстът и теглото му.
Казаха ми, че не мерят височината на бебетата.
В родилната зала останах около час и най-после при мен дойде много мила акушерка от... Бангладеш. Успях да поговоря с нея и разбрах, че съпругът й е учил в България. Стана ми много мило, защото разменихме няколко думи на български. Тя ме придружи отново до стаята с новородените. Тук имаше и жени, които чакаха да родят. През следващите няколко часа се появиха няколко акушерки. Те ми обясниха как да се грижа за Виктор и ми дадоха ценни съвети. Най-лошото дойде в 8 ч. вечерта, когато казаха на съпруга ми, че трябва да си тръгне. Исках да остане до мен, за да ме подкрепя. Нощта ми се стори безкрайна. Не можах да мигна. За щастие Пламен дойде още рано сутринта. Много се гордея с него. Той беше до мен през цялото раждане, помагаше ми и ме окуражаваше. Веднага след раждането пое Виктор в ръцете си.
Нямах търпение да се прибера у дома
но трябваше да изчакам лекаря да прегледа бебето. Казаха ми, че това ще стане след закуска. Часовете минаваха, но нищо не се случваше. Едва в 17 ч. се появи лекар, който ми съобщи, че ще ме изпишат на следващия ден. Ядосах се. Копнеех да се махна от тази болница. В стаята, в която ни настаниха с бебето, постоянно влизаха и излизаха посетители за другите деца. Кашляха, кихаха... Притеснявах се за здравето на сина си. Настоях да ни изпишат и в 8 ч. вече бяхме у дома. Бях безкрайно щастлива, че напускам. Достатъчно беше само да погледна бебчето си, за да се успокоя.
Знам, че всеки има право да реши къде и как да роди, но аз нямах късмет да попадна на добри специалисти и мили хора. Въпреки разочарованието ми, не бива да пренебрегна грижата, която държавните институции тук полагат за майките и за бебетата. Прегледите и изследванията ми през бременността и раждането бяха безплатни. Имах право и на безплатни лекарства за мен и Виктор. Получих майчински и други помощи за отглеждането му. Прибрах се в България за кратко и разбрах, че у нас бременните и майките не получават достатъчно грижи. Скоро със съпруга ми пак заминаваме за Лондон, защото сме убедени, че там синът ни ще има по-добро бъдеще.

Мама Елица