Стилияна е сред тазгодишните дизайнери в Резиденция (Designers in Residence) в Музея по Дизайн, Лондон (the Design Museum). Всъщност тя е първата българка, която е имала възможността да получи тази престижна позиция, а именно на дизайнер в престой в един от водещите световни музей и единственият, посветен изцяло на дизайн. Автор е на прокета Ултима Тули (наименованието произлиза от латински, означава „далечен, непознат регион“ или „отвъд познатия свят“, също така се отнася до транснептунов обект, съобразен с данните на екипа на НАСА (New Horizon), съставен от два планесимала, наречени "Ultima" и "Thule" - те са съединени заедно по основната си ос). По някакъв начин това е метафора и за бременността - тялото на жената като обвивка за развиващия се живот (утробата като вселената за растящия плод), където има два съставни, но същевременно различни елемента. Стана ли ви интересно? Ето какво ни сподели Стилияна за себе си и своята "рожба"...
"Всяка година от 2007 г. насам (the Design Museum) музеят организира конкурс на различна тема. Миналата година темата беше „Космическа“. Стотици дизайнери от цяла Великобритания представят своите задания и предложения и чрез вътрешен конкурс се избират тези, които да преминат в следващата фаза, която е интервю. Моето предложение беше доста нестандартно. Предложих да намеря начин да свържа раждането на хората с това на създаването на космоса, тъй като и двете са основни елементи на сътворението. Това задание го създадох, докато учех архитектура в Royal College of Art (RCA). През 2014 започнах да уча магистратура в Royal College of Art, който за поредна година е най-добрият университет за изкуство и дизайн в света. През това време срещнах любовта, и преди да се осъзная, бях бременна ученичка.
Тезисният ми проект бе изцяло посветен на бременността и родилния процес, и така се превърна в моя лична институция, страст и голямата ми творческа любов.
Проектът ми в RCA бе провокиран от моето състояние на бременна студентка и студентка с новородено. Заснех филм по време на раждането на дъщеря ми като част от проекта, за да задълбоча анализа си на това дали едно раждане наистина започва с физическите усещанията на жената или с преценката на болничния персонал, което в моя случай беше доста медикализирано, въпреки ниския риск на бременността. Едната камера (GoPro) беше на главата на акушерката. Филмът бе излъчен по време на Work-in-Progress Show в мултиекранна инсталация.
Моите научни изследвания в RCA разглеждаха женското-майчино тяло като място и като контейнер за детето. Изцяло началното ми проучване беше насочено към интериора на жената, нейната обвивка като космос за бебето. Подложих на съмнение раждането като режисирано събитие от медицинския персонал, тъй като усещах, че тялото ми вървеше срещу инстинктите си, като ми беше наставлявано какво да правя и как да контролирам дишането си. Може би беше в полза както за мен, така и за благосъстоянието на дъщеря ми, но по онова време се чувствах под огромно наблюдение и надзор.
Стелена се роди, когато бях по средата на последната си година от магистърската програма по архитектура в RCA. Тя трябваше да се роди на 20 декември 2015 г, но се появи на 3 януари 2016 г. Винаги се шегуваме, че пристигна година по-късно, което в известен смисъл е така. Тези две седмици на очакване бяха изтощителни, най-вече от социалния натиск на хората, които постоянно ме питаха какво става или дали всичко е наред с бебето. Сякаш я задържах нарочно, а бременността ми беше на топ модел – нито утринно гадене, никаква тежест или тягост – карах си колело до последно, бях в Куба седем месеца бременна и нямах никакви усложнения. Върна ми се последните две седмици (ха-ха).
Някои хора дори ми казваха, че трябва да помисля за секцио, тъй като това закъснение може да се отрази на здравето на детето. Беше ужасяващо, а също така коледно и новогодишно, празнично и весело наоколо.
Самоприех се в болницата Свети Тома на 31 декември. Там ме настаниха в предродилно отделение, където жените с усложнения обикновено очакват израждането си. Тялото ми премина през четири различни пространства по време на престоя ми. Първоначално предродилното отделение по време на опитите за предизвикване на раждането. След това центърът за раждане, където водите ми бяха спукани и започна фазата с контракциите, които са най-болезнената част. После в отделение, където ме прехвърлиха за действителното експулсиране, където обикновено се провеждат раждания с усложнения и където се роди Стелена. Накрая бях преместена в следродилното отделението с най-прекрасната гледка към Биг Бен. Беше сюрреалистично и прекрасно.
Нарекох проекта си в the Design Museum Ултима Тули, защото това буквално преведено от латински означава „далечен, непознат регион“ или „отвъд познатия свят“. Всяка бременност и всяко раждане са крайно непонятни, а и големи изненади, каквато е и Ултима Тули. Този израз се отнася до Транс-Нептуновия обект, съобразен с данните на екипа от НАСА, по-точно мисията им „Нов Хоризонт“, съставен от два пленесимала, „Утлима“ и „Тули“. Последният обект в слънчевата ни система, който дори едва 36 km на дължина, е толкова впечатляващ с формите си. Те са свързани заедно по основната си ос. По някакъв начин, това е моята метафора за илюстриране на бременността – женското тяло като обвивката на бебето. Утробата като вселената за растящия плод/живот, където има две съставни части, които същевременно са взаимно свързани.
Жените като мен, раждали за първи път, са в една неизвестност. Всеки им разказва какво е чувството, но то не е никак универсално, всяка бременност и всяко раждане варират изключително много. Моята бременност бе приказна, но раждането беше трудоемко откъм очакването му. Две седмици ми се сториха като две години.
Докато бях в родилното, се покрих с чаршаф, така че да избягам от погледите на майка ми, мъжа ми и болничния персонал. Исках да се махна и да съм сама, не исках те да са част от болката ми, която бе така непозната и така неизпитана досега. Там си представях звездите, космоса, един безкраен полет, който ме успокояваше и ми даваше хъс да продължа и просто да приема случващото се. Така и направих, и много ми хареса, беше си моят начин за хипнотизиране и медитиране.
Ултима Тули е проект, вдъхновен като продължение на моя тезисен проект в RCA. Там създадох център за раждане, подобен на планетариум, в който жените преминават през всички процеси, свързани с раждането в едно пространство, проектирани от тях въз основа на техните нужди и предпочитания, като контраст на опита ми с раждането на Стелена. Космосът, от друга страна, чувствах като утеха. Това беше най-далечното, което можех да си представя, където избягах от болничната среда и се чувствах добре.
Първият елемент е The Labour Silla. Той е за тези жени, които преминават през фазата на контракциите така, както аз – без упойка и без лекарска намеса. Той е проектиран като прогресивна табуретка, така че жените да могат да намерят своето благосъстояние и комфорт по време на най-болезнената и извънземна фаза по време на раждането. Изработен е така, че жените да могат да се катерят, да се облягат, да клякат, да се подпират, да забиват нокти, да бъдат себе си и да следват животинските си инстинкти. Разбира се, не всички жени преминават през тази фаза и столът може да бъде пресъздаден така, че да послужи като място за масаж или утеха.
Parturition Stool (Родилен Стол) е проектиран като тандем, споделен полет. На мен ми беше доста приятно да бъда с мъжа си непосредствено до мен. Той постоянно ме насърчаваше, казваше ми красиви и мили думи, даваше ми вода и ме галеше. Сигурно щях да полудея ако стоеше срещу мен, там, където бе майка ми. Сигурно не би ме погледал, изплашвайки се на превъплъщението на вагината ми.
В моя случай раждането на Стелена беше резултат от огромна доза любов и страст на двама души един към друг. Мислех за този предмет като партньорство на споделено пътешествие – това на създаваното на новия живот. Независимо дали това е вашият партньор, родител, приятел или самата акушерка, той е проектиран така, че човекът, който изражда, да почувства подкрепата, буквално някой, на когото да се облегне.
Не всички жени желаят тази опора. Някои предпочитат да са сами, затова долната седалка е внедрила дизайна на дръжки/ръкохватки, на които жените биха могли да се облегнат или да се изправят. В този случай столът може да се използва от един човек.
Solace Chaise (Утешителен Шезлонг) е възстановителният елемент. Той е мястото, където всички жени са призовани да бъдат част от него, да се почувстват почетени и отпразнувани заради своята репродуктивна икономика и контрола си над нея.
Solace е проектиран така, че жените да имат уединение при кърмене, директна и несмутна връзка с бебето си, възстановяване от травматично преживяване по време на раждане, аборт или спонтанен аборт. Неговият дизайн, заедно с интимния параван са изработени ергономично, за да осигурят комфорта и нужното време на самота и задушевност, далеч от нежелано наблюдение.
