Преди решението да осинови дете семейството минава през редица изпитания – продължително и безрезултатно лечение, всеки месец разочарование на жената, че не е забременяла, колебания, понякога съпротива от страна на възрастните родители, различни битови предразсъдъци... Накрая решението е взето и след преодоляване на куп бюрократични трудности около самия осиновителен процес детето най-после е при щастливото семейство. От дългогодишния си опит и наблюдения съм се убедил, че българските родители допускат две големи, понякога фатални грешки при възпитанието на осиновеното дете.
Първата грешка е
укриването, че детето е осиновено
Това е само българска порочна практика, която се среща в почти всички такива семейства, независимо от тяхното социално положение. Понякога играта на криеница става чрез най-различни и невероятни ходове. Познавам жена, която доста сполучливо имитираше бременност и “роди” в друг град. Тайната на осиновяването се пази фанатично (особено от майката), но семейството живее под постоянен страх за непредвидимата реакция на детето, ако научи, че мама и татко не са биологичните му родители. А че то все някога ще научи, никой не се съмнява. Какво ще стане тогава? Рано или късно този стресов момент идва. Различните деца реагират различно, но никога детето не оправдава родителите си, че са криели за осиновяването му.
Кога да се каже истината?
Смятам, че най-добре е да няма такава тайна. Така е при чуждестранните осиновители. По силата на нашите законови постановки те осиновяват само деца, които са отказани от български кандидат-осиновители – предимно от ромски произход над една година. Някои американски семейства осиновяват деца с вродени дефекти. Ще дам пример как френски семейства съобщават на близки и познати за пристигането в дома на осиновено дете. Това става със специални картички, понякога от няколко страници, при изготвянето на която се влага различно творчество. Задължително се отбелязват името, рождената дата и от кой град на България е взето детето.
В стихотворна форма едно семейство съобщава името на детето и обяснява, че след като е било търсено по четирите краища на света, родителите му го открили в един град на красива България… Друго семейство отпечатва карта на Европа и с дебела линия през континента съединява града във Франция, в който живее, с града в България, от който е взето детето.
Трето семейство поставя текста на съобщението в плик, на който е изобразен самолет с привързани на крилата куфари и високо развят български трикольор, а засменият пилот е самото дете.
Така осиновеното дете още с овладяването на първите френски думи вече знае, че е осиновено и че е родено в България. Много родители запазват българското му име или задължително го оставят като второ име. Тук няма тайни и страх от неадекватни реакции на детето, не се очаква и стрес.
Има и още една грешка, която допускат българските осиновители – свръхпротекцията, прекомерното угаждане и глезене на детето По принцип грешката е честа при еднодетните семейства, но при осиновяването е по-драстична. В тези случаи се добавя и страхът от реакцията на детето в оня ужасен момент, когато то ще научи дълго пазената тайна. Непрекъснатият страх още повече принуждава родителите да угаждат и да треперят над осиновеното. Не съм запознат с научни проучвания върху съдбата на осиновените деца в България, но може да се предположи, че в случай на лош изход причините трябва да се търсят преди всичко във възпитанието на тези деца. Двете грешки в такива случаи са равнозначни на две непредотвратени злини, които могат да имат непредвидими последствия.