Родител, който преувеличава и не умее да се владее,
свръхлюбов, изливаща се в свръхопасения... Има майки, които още от първите дни на живота на своето дете


нон стоп прекомерно се вторачват
в неговото здраве
Те следят дали диша равномерно, колко грама по-малко е изяло днес, дали челото му е топло – значи започва заболяване и “трябва да му дам веднага ефикасно лекарство”... Ако понякога детето получава афективно-респираторни пристъпи – след плач посинява и спира за кратко да диша, майката реагира бурно, панически, защото “то умира!”. Въпреки че лекарят й е обяснил, че тези състояния се появяват след силна емоционална възбуда само през ранната възраст и след време изчезват, тя обаче категорично настоява: “Не! Това е епилепсия!”

Детето се е оплакало, че го боли главата, след което следва майчиният коментар на глас: “Може би развива мозъчен тумор?”
В практиката ми многократно се е случвало, когато консултирам дете със заекване или тикове, в негово присъствие родителите му прекалено обстоятелствено и картинно да имитират как то се запъва при говор, как мига и криви лицето си. Те не си дават сметка, че като ги слуша и наблюдава, нежеланите симптоми при него се засилват още повече.

Един конкретен случай. Баба постоянно се грижеше за  6-годишната си внучка. Възрастната жена обаче имаше тази особеност, че интерпретираше по най-тревожен начин всичко неприятно, което ставаше около нея. Появил се е бурен вятър: “Това е ураган – толкова е силен, че може да събори блока!” Внучката й е загубила гласа си след вирусен ларингит: “Тя онемя – кой знае дали отново ще проговори...” Въпреки че всичко преминаваше, момиченцето живееше в постоянен страх, че ще му се случи нещо лошо. За това допринасяха нетактичните коментарии в негово присъствие.
Често пъти майки хипохондрички, склонни непрекъснато да се самовглъбяват в собствените си неразположения, изказват на всеослушание опасения за здравето си. Те все се оплакват, че нещо не им е наред, че са “сериозно болни”. Неминуемо
децата бързо прихващат
този модел на поведение
Онези от тях, които са с по-живо въображение, по-лесно се поддават на внушения. Те няма как да избегнат страха, че и те страдат от същата измислена или преувеличена болест.
От изключително важно значение е какво трябва да е поведението на родителите, когато лекарят им съобщи, че е диагностицирал проблем, свързан със здравето на тяхното дете. Дори то да е много малко и да не е в състояние да схване смисъла на лекарските думи, от тревожния тон, от загрижения и уплашен израз на лицето на близките си детето безпогрешно усеща, че нещо с него не е наред. Това задължава в подобни случаи майката и бащата да запазват самообладание, да не допускат тяхното безпокойство и стресовите им преживявания да стигат до детето. Те трябва да щадят психиката му от допълнително травмиране.  И без това болестта му причинява страдания.
Родителският оптимизъм, ведрото и спокойно настроение са важни фактори, нужни за успеха на лечението, както и за преодоляването на много трудности, които възникват в хода на дълготраещите хронични заболявания.
Това, за което стана дума дотук, най-добре е резюмирано в становището на психолозите Джеймс Нелсън и Черил Еруин: “Сама по себе си любовта към детето не е проблем. Въпросът е как в името на тази любов постъпват родителите, така че тя да не му вреди...”

Синдром на Мюнхаузен
С този синдром се характеризират случаи, при които има  своеобразна, по-различна форма на малтретиране. Те не се разпознават често, но трябва да се имат предвид, за да се предотвратят тежки последици при потърпевшото дете.
Синдромът е характерен за възрастни – родители или детегледачки, които симулират поведение на свръхзагриженост за здравето на собственото  или на повереното им дете (обикновено по-малко и по-безпомощно), а всъщност умишлено му причиняват страдания и увреждания. Те постоянно го водят по лекари, защото “често има диария”(а причината е, че са го накарали да изпие слабително средство), “непрекъснато прави гърчове” (истината обаче е, че не му дават предписаните лекарства)... Тези манипулации се осмеляват да извършват дори и в болнично заведение. Така целят детето постоянно да се подлага на неприятни изследвания и непрекъснато да го хоспитализират, без да е нужно. Като се възползват от силната зависимост на детето от тях и демонстративно показват “колко загрижени са за здравето му”, те се стремят да представят себе си в добра светлина. За да получат съчувствие, признание или,подтиквани от явно прагматични подбуди – да извлекат някаква лична изгода. В едни случаи става дума за лица, които имат някакви медицински познания или медицинска професия, но действат без истинска хуманна мотивация. Понякога към подобни инсценировки прибягват самотни майки, озлобени от своите лични и социални неблагополучия. Те насочват агресията си към собственото си дете – “виновника”. Това поведение се среща и при по-примитивни родители – те смятат, че така ще избягат от необходимостта да полагат системни грижи за здравето на своето дете, което страда от хронично заболяване. При тези действия не могат да се изключат патологични особености в психиката на възрастните... Поведението им противоречи на нормалния протективен инстинкт, който природата е заложила във всеки от нас по отношение на децата – свои или чужди.
Един характерен случай. Оперирано заради неврохирургичен проблем 3-годишно дете скоро след изписването му многократно е насочвано от родителите си към различни клиники с оплаквания, че с операцията “не са му помогнали” – “ето, то се влошава: повръща, боли го глава...” Всеки път изследванията не показват нещо патологично. Накрая обаче става ясно, че детето е подложено постоянно на физически тормоз у дома, защото семейството просто иска да се отърве от него. При такива случаи – когато на дете дълго му се причиняват страдания, като безкрайно го разкарват по различни медицински кабинети, болници, лаборатории под маската на “голяма загриженост”, за лекарите не винаги е лесно да разпознаят такава форма на малтретиране. Все пак истината излиза наяве. Опитните медицински специалисти не могат да не забележат, че има разлика във външния израз на емоциите при недобросъвестните близки хора. Те са или по-хладни, или прекалено престорени в сравнение с искрените прояви на тревога и безпокойство, когато действително родителите са силно притеснени. Този синдром е нужно да бъде разпознат по-рано за доброто на децата.
Кой е барон Мюнхаузен и защо точно неговото име се използва? Той е немски офицер, живял през XVIII век. Бил е на служба в руската армия и е участвал във войната между Русия и Турция през 1740 г. Баронът е станал прочут със самохвалството си, с манията си да украсява и дори да измисля свои подвизи, получили от слушателите му прозвището “мюнхаузенщини”. За тях се разказва в книгата “Приключенията на барон Мюнхаузен”.

Д-р Маргарита Поппандова
детски психоневролог