Бременността ми беше изключително желана и планирана – и днес си спомням с подробности всеки разговор за бебе със съпруга ми. И така половин година след гражданския ни брак, докато подготвяхме църковната венчавка, макар да бяхме обещавали да поизчакаме с детето, не издържахме и направихме първия си опит. За наша огромна радост и абсолютно никаква изненада след няколко седмици разбрахме положителния резултат. Направих си поне 3–4 теста за бременност – не толкова, за да се уверя със сигурност, а просто защото и на двамата много ни харесваше да гледаме двете чертички. Отидохме на море. Почивката обаче не ми се отразяваше, както ми се искаше. Апетитът ми намаля и миризмата на готвено предизвикваше неприятно усещане в стомаха ми. Забелязах, че вече не понасям цигарения дим, парфюма си, вкуса на кафето, от изтощение едва се прибирах от плажа. Имах нужда от все повече и повече сън. Носех старите си дрехи, тъй като видимо нищо не ми личеше. Започнах несъзнателно да спя по-далеч от мъжа ми в леглото – да пазя корема си, с гръб към него и без да му позволявам да ме прегръща нощем.


Една сутрин прокървих – уж съвсем лекичко, но достатъчно, за да ме накара да изпадна в отчаяние. Отидох веднага на лекар, въпреки че не исках непознат гинеколог да ме преглежда. Беше лекар в частен кабинет – възрастен, с авторитетен вид. Прегледа ме на ултразвуков апарат за пет минути, които ми се сториха цяла вечност. Разглеждаше екрана с такъв сериозен израз и въздишаше така тежко, че сърцето ми се свиваше и на няколко пъти почти спирах да дишам. Уплаших се, че се е случило нещо фатално и вече нищо няма да е както преди. Оказа се, че няма проблем. Докторът установи бременност в 6-ата гестационна седмица (г.с.). Трябваше да съм безумно щастлива, а цялото мъчение по време на прегледа и апатията, с която лекарят започна да ми дава съвети за живота ми на бъдеща майка, много ме разстроиха. Излязох разплакана от кабинета и едва разказах всичко на съпруга ми, който пък беше безкрайно щастлив. Два часа ронех сълзи в едно кафене, а той и до ден-днешен ме имитира: “Докторът не ми съобщи радостно новината!” После се обадихме на няколко близки да споделим вестта и отново бях щастлива!

След третия месец организмът ми напълно се настрои за новия живот. Неразположението отмина и се чувствах изпълнена с енергия. Заспивах с по-голяма лекота, но и станах по-чувствителна. Започнах да планирам бъдещите покупки за бебето и заедно със съпруга ми използвахме всяка събота за разходки по магазините и за набавяне на всичко необходимо за посрещането на бъдещата ни дъщеричка.
Разбрахме, че ще е момиче, когато бях в шестия месец, и новината ни направи още по-щастливи! И двамата искахме дъщеричка, бяхме й измислили име, а съпругът ми даже с обич предвиждаше, как “ще му се качваме и двете на главата”.

Всеки път той идваше с мен на преглед, следеше развитието на бебето, като старателно четеше и сравняваше действителността с всичко, написано в книгите и в “9 месеца”.
Ходех на работа до момента, в който трябваше вече да ме приемат в болница. Терминът ми беше минал и се налагаше да предизвикат раждането. Така на 14 април родих Биляна – моето здраво и сладко бебе. Съпругът ми присъстваше на раждането, първи я прегърна, държа я цели 20 минути! Дъщеричката ми се оказа най-очакваното същество от наши близки, колеги и приятели за последните 9 месеца.
Два месеца след края на бременността си се връщам назад към нея с чувство на голяма носталгия – пожелавам на всяка жена да изпита подобна радост и удовлетворение от нетърпеливото очакване на бъдещото си дете. Да е обичана и разбирана от съпруг и от колеги, да е обграждана с внимание от близките си! Да има възможност да се наслади на всеки миг мечта и на всяка малка покупка за бебето си! Да е уверена и със самочувствие, когато чете и открива отговор на всеки въпрос в професионално издание като “9 месеца”.