Национално представително изследване на Националния център за изследване на общественото мнение по повод на проектозакона за детето разбуни духовете. Според него 83% от анкетираните българи се обявяват срещу родителското насилие като възпитателен метод. Дотук добре, но в същото време 68%  смятат, че по-леките форми като шамари, дърпане на ухото или пляскане могат да се прилагат върху децата. Социолозите веднага побързаха да коментират това като „двоен морал” от страна на българите, но дали е така, какъв всъщност е проблемът и може ли, без да драматизираме излишно и да изпадаме в крайности, да открием за пореден път, че истината е някъде по средата…



Почти като французите
Достатъчен е само един поглед в интернет, за да се убедим, че казусът „за” и „против” пошляпването не е проблем от национално естество, а засяга родителството като цяло. Така например още през 2008 г. Съветът на Европа стартира кампания под мотото „Вдигни ръка срещу пляскането по дупето” (Lève la main contre la fessée), настоявайки, че пошляпването на едно дете трябва да се приема за телесно наказание. Въпреки искането за реформа към страните – членки на Съвета, с днешна дата едва осемнайсет от тях са избрали да забранят напълно т.нар. леки форми на физическо наказание, към които се числи и пошляпването.

Французите наляха допълнително масло в огъня, след като депутатката Едуидж Антие, педиатър по професия, предложи забраната за шляпването по дупето да влезе в Гражданския кодекс и да се приеме специален наказателен закон. Според нея символичните шамарчета, предупредителното пляскане по ръцете и леките пошляпвания по дупето не само накърняват достойнството на детето, но биха могли да генерират и сериозни психосоматични заболявания в по-късна възраст.
Френските родители обаче са на доста по-различно мнение – според анкета 62% от тях са против пълната забрана за пляскане по дупето, а 87% признават, че вече им се е случвало да вдигнат ръка върху децата си.

В отговор на кампанията срещу телесното наказание някои по-либерални асоциации стигат и по-далеч, като твърдят, че Съветът на Европа се опитва да се намеси в една строго интимна сфера и че родителите трябва да имат правото да отглеждат децата си според своите собствени идеи за възпитание. Техните доводи са прости и ясни – в случаите на тръшканици, рев и капризи плесницата е символ на родителския авторитет, който детето безпроблемно разпознава, докато думите, които изискват и молят за послушание, са абсолютно безполезни и неразбираеми от детето в моментите на инатливо упорство. Според поддръжниците на тази теза думите, особено ако са произнесени в състояние на гняв и са наложени на всяка цена, пречупват волята на детето, унизяват достойнството му и биха могли да причинят много повече вреда на съзряването му от едно леко шляпване.

Да бъдем позитивни
Каквото и да си говорим, каквито и закони да се приемат, колкото и доводи „за” и „против” да привеждаме за т.нар. леки форми на физическо наказание, живеем в стресираща среда. Ние, родителите, сме изнервени, крещим, караме се, забраняваме и понякога дори пошляпваме децата си, а те на свой ред ни отвръщат с капризи, тръшканици, упорство… Кръгът изглежда омагъосан. Изход обаче има и ако трябва да обобщим мнението на психолозите, той се крие в две прости правила – да се зачита достойнството на детето и родителите да са позитивни. Може да се добави и още нещо – нека никога не забравяме, че агресията ражда агресия и че всяко наше родителско действие е послание към нашите деца. Пошляпването, колкото леко и безобидно да е на пръв поглед, не прави изключение. Нима искаме да научим децата си, че проблемите се решават с насилие?!

Коментар по темата


Ива Дойчинова
тв водеща
майка на Ида (15 год.) и Мина (10 год.)

„За” или „против” шляпкането?
Принципно съм против! Вярвам, че повечето родители, които си го позволяват, го правят против волята си и после съжаляват за това. Много често шляпкането идва като крайна мярка след безсилие, преумора, яд и много други емоции, познати на всички, гледали малки деца. Може да се случи, разбира се, и се случва, но много важно е след това да си дадем сметка как се е стигнало дотам, къде сме виновни ние, дали сме могли да реагираме по друг начин...
Как се справяте, когато детето не слуша?
Моите деца вече са големи, така че от доста време най-важен при нас е разговорът. Винаги ги прегръщам, дори преди това да сме се карали. Гушкането, физическият допир и целувките са най-инстинктивният и нежен израз на любов. Това показва, че ние ги обичаме, независимо от разправиите.
Ако трябва да бъдем честни, кое върши по-добра работа – пляскането по дупето или добрата дума?
Пляскането принципно не е добър подход. От друга страна, децата много изобретателно изследват територията, в която могат да се движат, и нерядко преминават границите точно за да видят докъде могат да се разпростират. Тогава е добре с категоричен тон и действия да им се покаже, че това не може.
Кой е най-добрият възпитателен метод?
Има няколко много полезни трика при по-малките деца. Първият е, когато то започне да се тръшка, тръшкайте се и вие. Ако то се въргаля и рита по пода, няма никакъв проблем да пробвате същия подход, особено ако сте вкъщи, а не в магазина. Детето мигновено млъква изумено. Друг начин е да смените рязко темата, тона, играта. При мен много добре работи една система с бобчета. За всяка от дъщерите ми има чашка с името й. Когато направи нещо добро, красиво, готино – пускам бобчета. После те ги разменят срещу подаръци. Позитивният подход винаги работи по-добре.

Жоро Пентаграм
дизайнер
татко на Крис (6 год.)

„За” или „против” шляпкането?
Не съм категорично против, стига наистина да е „шляпкане” и да е само по дупето. 
Как се справяте, когато детето не слуша?
С израстването детето започва да разпознава твърдия тон и да разбира кога е виновно, без да има нужда изобщо да го пошляпваш. Смятам, че след петата година всяко дете започва да усеща силата на думите много по-осезателно от каквото и да било друго. На това залагам и аз като родител.
Ако трябва да бъдем честни, кое върши по-добра работа – пляскането по дупето или добрата дума?
Двете неща имат еднаква сила и стойност, защото това са първите житейски уроци, които подготвят малките човечета за един свят, в който любовта и успехът вървят ръка за ръка с много препятствия и много по-тежки удари от родителското шляпване по дупето.
Кой е най-добрият възпитателен метод?
Всяко дете се ражда с различен темперамент и по тази логика възпитателните методи трябва да са индивидуални и по преценка на родителите, защото те са тези, които най-добре познават децата си. Лично аз смятам, че най-ефективният метод се основава на търпение и постоянство. И още нещо – трябва да има повече свобода и по-малко забрани. Ние, родителите, трябва да знаем, че понякога е добре да оставим детето си да усети грешката от непослушанието – да се опари, да падне, да се убоде, вместо да посягаме или да крещим.


Мнение на специалиста
Елена Кърпачева, детски психолог
Дали да пошляпвяме, или да не пошляпваме детето, е въпрос на нагласа от страна на родителите. Възпитателните методи са наследени от семейството, в което те са отгледани, т.е. това са методите, които техните родители са използвали при тях.
При българите е разпространен митът за патриархалното семейство, за „твърдата ръка”. Това обаче не означава „твърд бой”, а твърдо отстоявана позиция. На детето трябва да се обясни, че такива са правилата и те не са измислени от нас, за да го тормозим, а че то трябва да ги спазва, за да може успешно да се справя с трудностите в живота, когато няма да е под наша протекция.
Всеки родител, който желае да постигне добри резултати във възпитанието на децата си, трябва внимателно да преценява методите, които ще използва. Физическото наказание носи негативни резултати, тъй като разрушава доверието между родителите и детето, а и изкривява представите на детето за отговорността от собствените му действия. След като е изтърпяло наказанието, то смята проблема за решен и е вероятно да продължи да повтаря същите грешки.
Отговорните родители би следвало да изключат физическите наказания от собствения си възпитателен арсенал, тъй като допускането, че е възможно да прибегнат до такива средства, означава, че в някакъв момент ще ги използват. Вместо това би трябвало да се насочат към методи, които стимулират развитието на детето и създават усещане за радост. Когато все пак се налага да се поставят граници на някакво неприемливо поведение, задължително трябва да се посочат причините на детето и да се обсъди защо поведението му е неприемливо. Може да се говори за последствията от това поведение, за това как се чувстват околните и самото дете.

Весела Славчева