В практиката си постоянно срещам родители, разтревожени от поведението на своето малко дете. Някои от тях са склонни да намират вината у него. Те смятат, че единствено компетентен специалист може да разгадае и да разбере какво се крие зад проблема.


Нека да е ясно – дори и честите срещи с лекар или с психолог, наред с прилагането на всякакви тестове, не могат винаги да разкрият мотивите, накарали едно дете да се държи по начин, смущаващ околните. Много повече време то е пред очите на близките си – те го виждат в естествената му среда, докато час или два, прекарани в специализирания кабинет, не винаги са достатъчни, за да се оформи истинска представа за детето. Това особено важи за много малки деца – до 3–4 години.

Две са причините поради които някои майки и бащи са безпомощни пред поведението на своето дете и търсят изход с помощта на лекар и лекарства.
Първата е липсата на достатъчно знания. Тя е обективна и може да ги оправдае. Но има и втора причина – нежелание да разберат детето и сами да му помогнат. Много по-лесно отговорността да се прехвърли на друг… Ето два примера.


Марина е на 3 години. Тя прекарва тежка вирусна инфекция. По преценка на лекуващия лекар вече е здрава. Въпреки това още дълго време не разрешава да я обличат и обуват, за да не излиза навън. Предпочита да седи у дома и не желае отново да тръгне на детска градина. Вкъщи всички се чудят, дори са възмутени – какви са тези капризи и глезотии?! Но причината е ясна – чрез своя детски похват момиченцето се надява да задържи майка си у дома. А тя работи от сутрин до вечер и явно му много липсва.
Руми е на 5 години и за нея се грижат бабите, защото майката постоянно отсъства – тя специализира в чужбина, връща се за малко. Веднъж, когато Руми и мама са на гости, майката моли домакинята да й услужи с една дамска вещ. Забелязало, че й е нужна, детето скришом взема подобна вещ от чуждата къща и един ден, когато вижда майка си разстроена, предлага тази вещ, за да я успокои. Но майката е ужасена: “Дъщеря ми е крадла!” И идва на консултация с тази категорична присъда. А Руми просто е искала да я зарадва. Мислела е, че с този наивен ход ще си изпроси и малко повече любов от мама.

С какво най-често не са наясно родителите и кое понякога им пречи да разберат поведението на своето дете? Тук ще посоча обобщено наблюдение от моя опит.
Не се познават някои особености, типични за децата в ранната възраст, които обикновено се възприемат като “ненормално поведение”.
За най-малките много характерен е страхът от раздялата с мама. Той става явен към края на първата година и е особено изразен до 1.3–1.6 години. Точно когато детето се е привързало емоционално към майка си, тя се връща на работа и дълго е извън дома. То реагира остро, много плаче и трудно се успокоява, останало продължително без мама. Затова много важно е да му се даде възможност постепенно да привикне към отсъствието й. Препоръчва се да го подготвят, като отначало майката отсъства от къщи за по-кратко, а по-късно – за по-продължително. Същият принцип важи и за включването на непозната жена, която ще я смени.
Друга смущаваща особеност е появата на т. нар. опозиционно поведение. Към 1 ½ год. детето започва да осъзнава себе си като отделно същество и се стреми да се самоутвърждава. То все по-явно се съпротивлява на желанието на възрастните да опекунстват над него, да му забраняват много неща. И тогава става непослушно, много често казва “няма”, върши каквото си науми. Естествено близките се тревожат. Но те просто трябва да знаят, че това е неизбежна фаза, през която преминава малкият човек, за да осъзнае своето Аз и да се оформи като независим индивид. Стартът на “ината” настъпва към 4-годишна възраст.
При много от малките деца се наблюдават бурни изблици на гняв – те се тръшкат по пода, удрят с ръце и крака. Някои в състояние на силен емоционален афект реагират с посиняване и дори дишането им спира – т-нар. захласване. Тези пристъпи настъпват при по-емоционални, лесновъзбудими деца, като често става ясно, че и някой от родителите на същата възраст е получавал такива пристъпи. С времето те отзвучават (най-късно до 4–5-годишна възраст). В подобни случаи много важен е правилният подход – без паника, без свърхразглезване и без прекалено строго отношение.
Ако детето е към 3–4 години, за него са характерни егоцентричното мислене и поведение. То вижда света през своите незрели възприятия и беден житейски опит и на първо място поставя своите желания и интереси. Често удивлява околните – веднъж казва, че най-много обича мама, друг път – дядо и т.н. (според ситуацията в момента). Още е рано то да се обявява за “егоист и интересчия”, защото скоро ще започне повече да се съобразява с другите. При условие, че ще го поощряват в позитивна насока, а не обратно.
В тази връзка трябва да се споменат и детските реакции при раждането на братче и сестриче, особено ако разликата е малка. Изведнъж първото дете – доскоро централна фигура в дома, глезено, задоволявано с всичко, в един ден става батко или кака, обявяват го за голямо и му налагат вече да се държи като покровител, винаги да отстъпва... И не е чудно, че някои деца прибягват до свои методи на протест – съзнателно започват да се напикават, да лягат в кошчето на бебето, да искат да ги храни друг. С една дума – “Аз пак искам да стана бебе, за да ме обичат, както преди.”
Има и друга ситуация, недооценявана от родителите. Това са реакциите на детето, когато майката и бащата са в конфликтни отношения или вече се е стигнало до развод. Липсата на таткото се преживява тежко дори от много малки деца – среща се и при 2–3-годишните. Тъй като те не могат да споделят с думи колко са разстроени, реагират с нарушения на съня, проява на заекване, дори агресия към всеки, който се старае да замести бащата. Често такава мишена стават бабата и дядото, които компенсаторно започват да се държат прекалено, та дори и досадно грижовно.
Моите препоръки към родителите

  • Постоянно общувайте с детето си. Търпеливо и спокойно разговаряйте с него. Когато то иска да ви каже нещо, обърнете се с лице към него и го изслушвайте внимателно, без да го прекъсвате с отегчен израз и раздразнен тон. Защото то тъжно ще заключи, че не се интересувате от вълнението му, че го приемате като досадник.
  • Оставете детето да задава своите въпроси и не го коригирайте постоянно – като говори или върши нещо. Нима е лошо да е любознателно и самостоятелно?
  • Винаги го хвалете за успехите и добрите постъпки.
  • Избягвайте критиките пред чужди хора и връстници. Не му натяквайте постоянно колко по-добро от него е братчето (сестричето, съседчето...).
  • Не искайте от детето повече, отколкото са възможностите за възрастта му.
  • Следете внимателно как то коментира онова, което наблюдава около себе си. При появили се конфликти и напрежение у дома, обръщайте внимание на неговите реакции – те са не по-малко важни, отколкото собствените ви преживявания!
  • Обогатявайте своята информация за психиката на децата и тяхното възпитание. За целта търсете подходяща литература, ползвайте съвети на по-опитни хора и специалисти.
  • Когато се научите по-добре да разбирате своето дете, заредени с обич и много търпение, вие ще можете по-успешно да се справяте с проблемите в неговото поведение – особено по време на неизбежно настъпващите кризи през детското развитие.