Имам две прекрасни дъщери – Златина и Гергана. Искам да споделя моите преживявания през двете ми бременности, които бяха изпълнени както с положителни емоции, така и с много страхове.
В края на 2001 г. със съпруга ми сключихме граждански брак и през май 2002 г. забременях. Когато видях двете чертички на теста за бременност, за няколко минути изпитах доста смесени чувства, макар че и двамата искахме да имаме дете и смятахме, че сме готови за това. Бяхме студенти в последния курс и страхът от неизвестното и въпросът „Ще се справим ли?” ни безпокояха. След като преодоляхме страховете, започнахме да се наслаждаваме на всеки момент от бременността ми. Първото помръдване на бебето, ехографските снимки, определянето на пола, какво креватче ще купим, как ще се казва детето – все вълнуващи моменти, които ни изпълваха с положителна енергия.
9 месеца препоръчва
Parusan Комплект Блестяща коса-сияйна кожа-здрави нокти
Всичко беше като в приказка, докато една сутрин в средата на шестия месец се събудих с огромни отоци по ръцете и краката. Веднага отидохме със съпруга ми при лекаря, който следеше бременността ми. За огромно съжаление се оказа, че кръвното ми налягане е повишено (160/100 mm Hg) и се налагаше да постъпя в болница за изследвания и наблюдение. И така започнаха моите (и на всичките ми близки) притеснения и мъки.
БЪДЕТЕ ЧАСТ ОТ ОБЩНОСТТА НА 9 МЕСЕЦА ВЪВ VIBER
Постъпих в болницата, започнаха изследвания, лекарствена терапия, хранителна диета, но в крайна сметка никой не можеше да обясни защо възникна този проблем. Лекарите казваха, че често при бременни се среща т.нар. прееклампсия и че колкото и трудно да е, ще трябва психически да издържа.
В началото лекарствата даваха ефект, но с времето нещата започнаха да излизат извън контрол (кръвното ми налягане се повиши до 180/120 mm Hg). Започнаха да ми включват и системи, не ми даваха да ставам много от леглото и така ден след ден, седмица след седмица… Непрекъснато следяха ехографски развитието на бебето и състоянието на плацентата, но сякаш времето не минаваше. Денонощно се молех всичко да свърши по-бързо и да родя здраво бебе. През цялото време около мен идваха жени, раждаха и си отиваха, а аз благородно им завиждах. Докторът, който изключително отговорно и професионално се отнесе към мен, все ми казваше: „Само още малко да порасне бебето и всичко ще свърши.”
Терминът ми беше на 19 февруари, а в средата на януари състоянието ми започна да излиза извън контрол и все повече се говореше за родоразрешение. За мен това бе „началото на края” – исках вече всичко да свърши! Никога няма да забравя думите на доктора, когато влезе в стаята ми и каза: „На 3 февруари в 10 ч. влизаш в операционната.” Знаех, че след като успях да издържа всичките тези месеци, нищо не би ме притеснило. И така на 3 февруари родих прекрасна дъщеря. Донякъде за голяма изненада на лекарите тя беше напълно нормално развито дете с малко по-ниско тегло (2.600 кг). Операцията мина без усложнения, но след отстраняването на конците имах проблеми, което доведе до по-трудното ми възстановяване. Това обаче за мен беше вече без значение. Нали имах дъщеря! Какво по-хубаво от това?!
Наистина бременността ми протече тежко, но крайният резултат бе най-важен. Аз наистина бях една щастлива жена – бях вече майка!
Годините минаваха, дъщеря ми растеше и спомените като че ли бяха заличени. Да, но не съвсем. Със съпруга ми започнахме да говорим за второ дете, но подсъзнателно нещо ме спираше да се реша на втора бременност. Знаех, че за дъщеря ми е по-добре да има братче или сестриче. Знаех, че и за нас е по-добре да имаме две дечица, но нещо все ме спираше. Години наред обмислях готова ли съм да преживея още веднъж ужаса от първата ми бременност? Тогава изплуваха неприятните спомени, а и лекарите твърдяха, че е много вероятно и втората ми бременност да е усложнена. Страхът ми беше голям (на близките ми също), но пък спомените за първото “мамо”, първите стъпки, първите игри, първата прегръдка, първата целувка ме окуражаваха. И така аз реших, че искам второ дете с ясното съзнание, че може би отново ми предстоят тежки моменти.
10 СЪВЕТА ЗА ПЪРВИЯ МЕСЕЦ С БЕБЕТО
През февруари 2009 г. забременях. Бях щастлива, исках бебето, но непрекъснато нещо ме спираше да се радвам искрено. Лекарите ми казваха, че поемам голям риск, но аз знаех, че ще се справя или по-точно – надявах се. Най-голям оптимист беше съпругът ми, който и за миг не ми позволи предварително да се отчайвам. Непрекъснато ми казваше, че този път няма да е тежко. Той беше моят психотерапевт. Дали защото така е било писано, или защото още от първия месец лекарят ми се отнасяше към бременността ми много сериозно, този път през 9-те месеца нямах никакви проблеми. Бебето растеше нормално, аз нямах високо кръвно...
На 26 октомври 2009 г. родих втората си дъщеря. Предварително не лежах в болница. Просто отидох и родих. Случи се това, за което съм си мечтала. Благодаря от цялото си сърце на д-р Любомир Илиев, който преживя всичко неотлъчно с мен.
Сега имам две съкровища, две малки слънчица и смятам, че това, през което минах, си е заслужавало. Ако трябва, бих се съгласила отново да преживея всичко, само за да ги има до мен Злати и Гери.
Няма нищо по-хубаво от децата! Трябва да ги обичаме, да им се радваме!
Текст: Мама Станислава
