Както нашите деца колкото и да си приличат понякога, толкова и се различават - така и майчинството, което преживява всяка жена. Едни семейства имат помощ - професионална или близки, при други - само майката и бащата си “подават щафетата”. Едни деца спят по цяла нощ от много мънички, други се будят на всеки два часа до 2-рата си годинка. Затова не бива да се сравняваме или да мерим “коя е по-добра”, особено в един от най-уязвимите моменти в живота - началото на майчинството. В това е убедена Ели Темелакиева, която е специалист “Човешки ресурси” и създател на съдържание. 


Личната ми история е белязана от голяма победа над анорексията, което ме научи на здравословна връзка със себе си и ме запали по фитнеса. Дълго време латино танците бяха моята голяма страст, но животът ми пое в нова, още по-красива посока, когато през юни 2025 г. се роди нашият син Адриан, който, заедно с баща му, е моето най-голямо вдъхновение днес.

БРЕМЕННОСТ
Преди да забременея имах амбициозни планове да контролирам всичко чрез хранене и режим, за да държа хормоните си в „рамки“, но природата имаше други планове. Хормоните ме изненадаха и ме направиха доста емоционална и сприхава през първия триместър, но като изключим лекото гадене, бременността ми беше сравнително лека.

Подготовката ми беше двупосочна: физическа и психическа. Още от студентските години в главата ми е съветът на моята преподавателка по аеробика – че трябва да поддържаме здрави коремни мускули, за да се прибере коремът по-бързо след раждането. Спазвах го стриктно и резултатът наистина беше впечатляващ. Тренирах в залата до четвъртия месец, а след това продължих у дома със степер (правех по 15 000 крачки на ден) и упражнения за тазовото дъно.

Психически избрах да не се претоварвам с информация. Четях само една книга за бременността, за да не се объркам от морето от литература по темата. Гледах видеа както за естествено раждане, така и за секцио. Исках да съм подготвена за всеки сценарий, въпреки че силно желаех да родя по естествен път.

РАЖДАНЕ
Раждането ми беше естествено и това беше съзнателен избор. Избрах болница „Свети Лазар“, след като направих проучване и разбрах, че там статистиката за естествено раждане е висока (около 81%). Доверих се на екипа на д-р Паликов и невероятната акушерка Олга Дукат.

Едно от важните неща, които искам да споделя с бъдещите майки, е темата за преносването. Адриан закъсня с цели 9 дни. Много жени се плашат, но всъщност е допустимо да преносиш до две седмици, стига да си в комуникация с лекаря и да се следят тоновете на бебето. 

В нощта, в която започна раждането изпобвахме всички „митове“ за предизвикване – фурми, люто, интимност с мъжа ми. Около полунощ контракциите станаха силни. Точно тогава, за първи път в живота ни, се спука гума на колата! Беше като на филм – съпругът ми никога не беше сменял гума, аз имах болки, но ми беше забавно. В крайна сметка отидохме с такси, а той по-късно се върна и дойде при мен в болницата и беше неотлъчно до мен – неговата подкрепа беше безценна. Екипът беше феноменален – аз крещях, а те останаха абсолютно спокойни, което ми даде огромна сигурност. Адриан се роди в 7:31 ч.

КЪРМЕНЕ И ПРЕДИЗВИКАТЕЛСТВА
В болницата получих страхотна подкрепа. Сестрите и акушерките ми помагаха с позите, показваха ми как да държа детето правилно и ми даваха мехлеми за раздразнените зърна. Кърмата ми тръгна веднага, но още от самото начало започнаха и перипетиите.

Когато се прибрахме у дома, нещата станаха много тежки. Зърната ми бяха постоянно разранени и кървящи. Започнах да се цедя и да храня Адриан от шише. Стигнах до момент, в който имах твърде много кърма, но процесът по изцеждането беше изтощителен. Дори когато Адриан започна да спи повече през нощта, аз трябваше да ставам и да включвам помпите, защото гърдите ме боляха до плач. 

Постоянното недоспиване, физическата болка и хормонален дисбаланс доведоха до консултация с експерти и в крайна сметка взех решението да спра около четвъртия месец. Трябваше да започна и прием на лекарства за друг здравословен проблем, което беше финалната точка. 

СПОДЕЛЯНЕ В СОЦИАЛНИТЕ МРЕЖИ
Идеята се роди в момента, в който осъзнах мащаба на промяната у себе си. Около два месеца след като спрях да кърмя, изведнъж почувствах как започвам да се „връщам“ към себе си. 
Дадох си сметка за нещо много важно: ако аз не се чувствам добре в тялото си и в ежедневието си, това неизменно се отразява на Адриан и на съпруга ми. Когато дискомфортът и физическата болка отшумяха, аз станах по-спокойна, по-присъстваща и по-щастлива майка. Реших да споделя това, защото знаех, че някъде там има и други жени, които се чувстват „чужди“ на себе си в този процес, но не смеят да го изрекат гласно.

МАЙЧИНСТВО - БЕЗ ДА КРИЕМ ТРУДНОСТИТЕ, НО И ДА ТЪРСИМ ЗАБАВНАТА СТРАНА НА НЕЩАТА
За мен „истинското майчинство“ е правото да бъдеш човек, а не само функция. То е признанието, че освен майка, аз съм жена, съпруга и личност със свои нужди. Искам да поднасям всичко, което се случва вкъщи – битовизмите, готвенето и всички малки предизвикателства на деня. Когато споделям тези житейски ситуации, аз самата спирам да се чувствам сама в ежедневието си, а вярвам, че така помагам и на другите да се почувстват по-спокойни.

Моята идея е да поднасям информацията по забавен и приемлив начин. Смятам, че няма смисъл да си причиняваме излишни депресивни състояния. Ако ние сами не си помогнем, като погледнем на нещата откъм смешната им страна, трудно някой друг ще го направи вместо нас. Проблемите не трябва да се приемат на всяка цена като драма – една смешка винаги прави нещата по-добри.

Истинското майчинство е това, което се случва извън кадър – с умората и разхвърляната стая, но и с онзи вътрешен мир, който идва, когато приемеш собствените си граници. Да кажеш: „Спрях да кърмя, за да се почувствам отново добре в кожата си“, не е егоизъм, а отговорност към теб и твоето семейство. Целта ми е просто да споделям как аз се справям, за да бъдем взаимно полезни и да преминаваме през този период с повече усмивки.

КЪРМЕНЕТО КАТО ИЗМЕРИТЕЛ НА МАЙЧИНСТВОТО
В нашата култура кърменето дълги години е било представяно не просто като препоръчителен начин за хранене, а като единствения правилен избор. Това се предава през поколенията – от баби към майки, от майки към дъщери – често без контекст, без нюанси и без място за индивидуалност.

Много жени израстват с ясното послание, че „така трябва“ и че всяка алтернатива е провал или проява на недостатъчна грижа. Когато една майка е възпитана в такава среда или е слушала подобни послания вкъщи, напълно логично е кърменето да се превърне за нея в морален ориентир, а не в информиран избор. Тогава решението спира да бъде лично и започва да носи тежестта на оценка – както към себе си, така и към другите.

Реакцията на всяка майка зависи в огромна степен от нейния начин на живот, обкръжение и личен опит. Жените, които са били подкрепяни, информирани и окуражавани да взимат решения спрямо собственото си тяло и реалност, много по-рядко използват кърменето като критерий за „добро“ или „лошо“ майчинство. За разлика от тях, при липса на тази подкрепа, кърменето лесно се превръща в символ – не толкова на грижа, колкото на принадлежност към определена представа за „правилна майка“.

Истината е, че кърменето е медицински и личен въпрос, а не морален. То зависи от физическото състояние на жената, психичното ѝ здраве, обстоятелствата около раждането и реалната подкрепа, която получава. Когато обществото започне да гледа на майчинството през призмата на емпатията, а не на оценката, подобни теми ще спрат да разделят жените и ще започнат да ги свързват.

MOM SHAMING
Mom-shaming“-ът най-често идва под формата на категорични твърдения, представени като истина. Реплики от типа: „Няма как да не можеш да кърмиш“, „Всички жени могат да кърмят“, „Това са оправдания и глезотии“, „Ако наистина искаш, ще успееш“. Често към тях се добавят и „съвети“, поднесени с осъждане – „Отиди при консултант“, „Пробвай още“, „Не си направила всичко необходимо“. Това са примери как една майка бива оценявана не според грижата, любовта и усилията си, а според един конкретен избор.

Най-тревожното е, че подобни послания често идват от други майки. Вместо подкрепа, се създава среда на вина и натиск, в която майчинството се превръща в изпит, а не в личен и различен за всяка жена път.

По-често виждаме „напудреното“ майчинство: майката, която изглежда перфектно, успява с всичко, кърми без трудности, балансира кариера, външен вид и семейство. Това създава един висок, почти недостижим идеал. Този образ се повтаря и в социалните мрежи, където реалността често остава зад кадър. В резултат много жени започват да се сравняват и да поставят под съмнение собственото си майчинство, вместо да се чувстват подкрепени.

Вярвам, че промяната е възможна, но изисква съзнателен избор. Когато медиите започнат да ценят емпатията не по-малко от сензацията, те могат да се превърнат в пространство за подкрепа, а не още един източник на натиск върху майките.

КАУЗА “МАЙЧИНСТВО БЕЗ ВИНА”
В момента работя по проект, свързан с темата за майчинството и ранното детско хранене, който се надявам да реализирам до края на годината. Идеята му е да бъде практичен, полезен и насочен към реалните нужди на родителите.

Паралелно с това все повече навлизам в темата за захранването на бебета. В момента съм в активен процес на учене – запознавам се с различни школи, специалисти и научни източници, включително международни здравни препоръки. Това, което се очертава много ясно, е, че няма един универсално правилен начин за захранване. Има общи принципи, но и много индивидуални решения, които зависят от детето, семейството и конкретния контекст.

За съжаление, именно около захранването често се повтаря познатият модел на осъждане – кое е „твърде рано“, кое е „грешно“, кое „не се прави“. Често това идва от други майки, без пълна информираност, но с голяма категоричност. Затова моята цел е да споделям повече информация, източници и различни гледни точки – не за да налагам правила, а за да помагам на майките да взимат информирани решения без вина.

Каузата ми остава непроменена – да бъда глас срещу осъждането и за повече емпатия между майките. Вярвам, че майчинството не е състезание и не е изпит. То е път, по който всяка жена има право да върви по своя начин.

Разговора проведе Петя Петкова-Пенчева, @petyatalks

ПРОЧЕТИ ОЩЕ