В миналото жената, помагала при раждането, трябвало  бързо да отреже пъпната връв и да я даде на майката за съхранение. От прастари времена и сред всички народи на Европа на тази част от човешкото тяло се придава огромно значение. Според това, което се прави с нея, може да се добие твърде точна представа за ценностната система на традиционното българско семейство.

В миналото всеобщо разпространена е била практиката пъпната връв да се отрязва със сърп. Вярвало се, че това ще направи детето трудолюбиво и сръчно. Постепенно този ритуал отмира и след 30–40-те години на ХХ в. е запазен единствено в спомените и разказите на хората. Пъпната връв се е връзвала с бял памучен конец, за да е светъл и хубав животът на детето. Тя не бивало да се връзва с черен конец, за да не се почерни детето, т.е. да умре. По-добре запазени са практиките, при които пъпът се съхранява от домашните.

В Пиринския край се препоръчва пъпчетата на децата да се пазят от майката. Вярва се, че като пораснат, децата ще останат да живеят при нея, ще са здрави и ще се обичат помежду си. Съществува обичай и пъпът да се увива в хартия, за да не  лови зло детето и то да не бяга далеч от къщи. Пъпът може да се зашие в повоя на детето, за да стане то сръчно, да му се удават всяка работа и занаят.

Има и съвременен вариант на обичая. След прерязването на пъпната връв (раждането се извършва в болнична обстановка) нейният край се защипва с медицинска щипка. Няколко дни по-късно останалата част пада и тогава майката я взема и я оставя на някое скрито място. В селските райони на страната, щом момчето стане на възраст за войник, се прави платнена торбичка, в която се поставя изсушената част от пъпната връв. Момчето я носи на врата си като талисман, който го предпазва от куршум, дявол и злини.

Съществува и традиционна практика пъпът да се хвърли на определено място. Ако детето е момче – на ралото. Това се прави, за да стане работно. Ако се хвърли в яслата, ще гледа добитък, ако е на колата – ще е добър стопанин, при воловете – ще стане заможен човек и животът му ще е лек и безгрижен. Обикновено мястото на пъпа на момиче е върху стана – за да е добра домакиня, или в градината – за да е работно. Освен това пъпът на детето се хвърля някъде из зимника – за да не ходи то по чужди къщи и села. В друг вариант пъпът се прибира в книга или в учебник или се хвърля в училищен двор или в двора на селската черква. Това се прави с пожелание детето да е ученолюбиво, да стане учител или поп.

В мюсюлманското семейство голяма роля се е отдавала на жената, помагала при раждането. Тя е наставлявала раждащата: каква поза да заеме, как да диша... Произнасяйки три пъти името на пророк Мохамед,  отрязалата пъпната връв на новороденото също я предавала за съхранение. Вярвало се, че този, който пръв докосне връвта, ще придаде качества от своя характер на детето. Жената, помагала при раждането, се грижила за плацентата. Тя задължително трябвало да се зарови в земята близо до плодно дърво.

Италианците внимавали пъпчето да не падне във вода, защото вярвали, че това предрича тежка съдба на новороденото. Те дълги години пазели част от пъпната връв. Щом се появял нов член в семейството, му давали да изяде стрито на прах късче от нея, чрез което пожелавали да няма вражда между поколенията. Поляците зазиждали пъпната връв в стената на къщата или я заравяли под прага на външната входна врата. Така се вярвало, че късметът на детето ще остане вкъщи.

Германците  изсушавали пъпната връв на мъжката си рожба и я стривали на прах. Щом момчето навършело седем години,  му давали да изпие праха, примесен с вода, с пожеланието никога да не ходи войник.

Французите показвали три пъти на новороденото остатъка от пъпната му връв – „за да му се проясни зрението”.

Португалците хвърляли остатъка от пъпната връв в огъня, защото се страхували, че ако някое животно го изяде, новороденото ще изчезне от дома.

Словаците вярвали в лечебната сила на пъпната връв, затова я пускали във водата, с която къпели новороденото. Сакралното значение на отрязаната и съхранена пъпна връв на новороденото е брилянтно изразено в сицилианската поговорка, която гласи, че „пъпът е вратата към душата на човека”.