В търсене на майката - тъмната и светлата страна

В търсене на майката. Срещи с различните лица на бременността и майчинството в Индия и Непал V част

Докато Амритсар ми показа светлата страна на човешкия дух, утвърждаващ толерантността, равноправието и справедливостта като висши ценности, то следващата спирка от пътуването ми напомни, че човечеството има и тъмна страна, в която живеят яростните чудовища на разрушението и насилието. Никога не съм била напълно сигурна какво точно означава думата „мракобесие”, но когато си помисля за причиненото на тибетския народ, тази дума се забива в ума ми като стрела в мишена и не желае да се махне, докато не призная, че е уцелила десятката.

Малката Лхаса

Дарамсала е малко градче в Северозападна Индия, което сигурно не би се отличавало с нищо от останалите подобни населени места в страната, ако преди 60 години не беше подслонило 14-ия Далай Лама, тибетското правителство и осемдесет хиляди тибетци, спасяващи живота си от сеещия смърт и разруха китайски дракон. Тибетците, живеещи в Дарамсала, я наричат гальовно „Малката Лхаса”, оценявайки, че това място им предлага не само покрив над главата, но и възможност да запазят най-важното за един народ, а именно своята културна и духовна идентичност, за разлика от своите събратя, останали в Тибет или както сега се нарича – Тибетски автономен регион. Другото нещо, което безспорно отличава града, е незабравимата гледка към заснежените петхилядници на Хималаите.

Тъмната страна на човешкия дух

В Дарамсала изпитах много силни и противоречиви емоции, докато се опитвах да проумея защо един народ може да причини толкова болка и разруха на друг народ. И защо продължава да го причинява и до ден днешен. Неуморимата китайска политика на физическо, социално и културно изтребление на тибетското население ме караше да се съмнявам в кой век живея. От една изложба в тибетския музей в главата ми се запечатаха сцени на преследване, унищожение и бруталност, които подхождат повече на Средновековието, отколкото на 20-и век. Всичко, на което се натъквах, носеше отпечатъка на непрестанните усилия на този народ да помни кой е и откъде идва. Започвах да разбирам защо самозапалването на тибетци в Тибетския автономен регион е толкова разпространено през последните години, въпреки че отнемането на живот, независимо дали чужд, или своя собствен, се отхвърля категорично от будизма. Това бяха отчаяните усилия на един народ да не пропадне в черната пропаст на небитието.

Духовното измерение на Фейсбук

Посещението ми в Маклеод Гандж (част от Дарамсала, в която се намира резиденцията на Далай Лама и тибетското правителство) ме накара да се замисля за един от големите подаръци, които пътуването до непозната култура носи, а именно възможността човек да се сблъска със собствените си предразсъдъци и стереотипи и след като се насмее хубаво над себе си, да започне да вижда нещата в друга светлина. Дълго време умът ми отказваше да възприеме следните сюрреалистични картини: монах с бръсната глава и оранжева роба говори по огромен смартфон, докато краката му, обути в последен модел маратонки Найк, го носят по прашния и разбит път; двама монаси, отново в роби, седят в сладкарница, хапват торта с кола и вместо да дискутират истините на Благородния път, се взират напрегнато в чисто новите си таблети, докато пишат нещо във Фейсбук. После разбрах, че някои от тези монаси са част от Централната тибетска администрация (т.е. тибетското правителство в изгнание) и е много вероятно да имат задължения, свързани с използването на съвременни средства за комуникация. Въпреки това подобни сцени продължаваха да провокират онази част от мен, която стои пред клетката на жирафа, гледа го в очите и твърди, че такова животно няма. По същия начин се почувствах, когато видях съобщение на официалния сайт на Тибетската администрация, че монасите и монахините, които искат да присъстват на една от най-големите будистки церемонии – Калачакра, могат вече да се регистрират онлайн за събитието. Явно в моята глава духовността можеше да има само и единствено офлайн форма.

Историята на Кунсанг

В Дарамсала се запознах с Кунсанг, 23-годишна тибетка, потомка на първата вълна бежанци. Работи в магазина на чичо си, където продава сувенири на туристите. Младата жена има 3-годишна дъщеря, в момента е бременна в 8-и месец с второ дете. Кунсанг ми каза, че ходи през 2 месеца на безплатни прегледи в държавната болница, като понякога седи с часове на пода пред лекарския кабинет заедно с други бременни жени, чакайки да й дойде реда. При първата бременност е спряла да работи 10 –15 дни преди самото раждане и 2 месеца след него се е върнала на работа. Два дни след раждането на дъщеря й се събрало цялото семейство, както повелява тибетската традиция, извикали са лама, който е избрал името на детето – Карма, което означава дело, действие.

Мъжът на Кунсанг е фермер и прекарва по-голямата част от времето в отдалечен планински район, а майка й помага при отглеждавето на детето и в домакинската работа. Бракът им е уреден, като в началото тя е отказала да се омъжва, защото е искала да продължи образованието си. С лека усмивка Кунсанг сподели, че заради нейната упоритост мъжът й е трябвало да идва 20 пъти да я убеждава да му стане жена. Младата тибетка иска да даде дъщеря си на детска градина, за да може да се грижи по-лесно за бебето, когато се роди, но таксата е много висока – 1000 рупии, докато нейната заплата е само 5000 рупии (около 140 лв.), затова се надява чичо й да помогне с парите. Питах я дали е пътувала някъде – оказа се, че само веднъж е напускала мястото, за да отиде до съседния град.

В хотела в Дарамсала попаднах на интересно изследване за статуса на тибетските жени в изгнание („The status of Exiled Tibetan women in India”), което покриваше много от темите, свързани с бременността и майчинството, които ме вълнуваха. Тъй като и без това не успявах да спя заради ужасния студ в хотелската стая, прекарах няколко нощи в преписване на данни от изследването. Облечена с всичките си дрехи – термо бельо, две тениски, две блузи с дълъг ръкав, пижама, суичър, яке, шапка и шал, сгушена под три тежки юргана и няколко одеяла, се чувствах щастлива, че вместо да броя овце, можех да открия интересни факти за живота на тибетките.

Защо тибетките раждат по-малко

Оказа се, че раждаемостта в тибетската общност в Индия е намаляла значително през последните десетилетия. Докато в края на 80-те години на всяка жена се падали 4,9 раждания, то в края на 90-те тази цифра се е стопила до 1,7. Причината за това е, че все повече млади жени искат да продължат образованието си или да инвестират в професионалното си развитие, също така предпочитат да имат само едно дете, за да могат да му осигурят по-добър живот. Повечето от тибетските болници не могат да се справят с усложнения по време на раждането поради липса на техника и квалифициран персонал и затова тези случаи се прехвърлят в индийските болници. Може би поради тази причина само половината от жените, които преживяват усложнения по време на бременността, посещават болница, останалите се справят сами в домашни условия с помощта на близки, молитви и ритуали. В голяма част от тибетските болници в Индия, които по-скоро са от ранга на здравни центрове, едва през последните 20 години има гинеколози, като в последните 10 има и жени гинеколози, което е важна подробност за тази култура. Платеното майчинство, от което се възползват само една малка част от тибетките, е 3 месеца, като повечето работещи жени ползват само 45 дни и след това бързат да се върнат на работа, за да изкарват пари. Голяма част от тибетките кърмят децата си поне до 2-годишна възраст, като доскоро не е било необичайно децата да се кърмят, докато навършат 10 години.

Дупка между поколенията

В Маклеод Гандж случайно попаднах на три рускини, които типично по славянски, т.е. едновременно сърдечно и безцеремонно, ме завлякоха в къщата на възрастна тибетка, която ни нагости с чай и сладки. Беше странно преживяване, защото бабата говореше на тибетски, добавяйки тук-там малкото английски думи, които знаеше, а едната рускиня се опитваше да обяснява на останалите, които не говореха английски, какво предполага, че е казала жената. В един момент към компанията се присъедини млада тибетка, роднина на възрастната жена, която учеше богословие в Щатите и която, за мое щастие, започна да превежда. Тибетската баба ни сподели интересни неща за живота на народа си в чуждата държава, като най-силно ме впечатли разказа й за огромните различия между първата емигрантска вълна, част от която беше самата тя, и младите тибетци, които през последните години са потърсили убежище в Индия. Жената се възмущаваше и терзаеше, че в тези млади хора не е останало нищо тибетско, до такава степен са „претопени” от китайската пропагандна машина. Представих си тъжната картина – от едната страна стоят възрастни тибетци, които всеки ден правят своите малки пилигримски пътешествия до молитвените колела, опитвайки се да запазят жива искрата на тибетския дух. Срещу тях, непознати и далечни, са младите, които изповядват религията на китайските филми и китайската музика и говорят мандарин по-добре от родния си език.

Тръгнах си от Дарамсала в началото на март, когато се празнува тибетската Нова година. Сред местните има поверие, че по това време се случват чудеса. Пожелах си бабата от Дарамсала да доживее чудото на раждането на новия тибетски дух, който да възстанови прекъснатата връзка с корените и да запълни пропастта между поколенията. Така, както с появата си всяко дете позволява на миналото и бъдещето да се срещнат, така и тибетският народ имаше нужда от такава среща, за да потекат отново по вените му соковете на живота.