Казват, че когато видиш двете чертички на теста за бременност, всичко се променя и хоп - започваш да броиш сладките дни, седмици и месеци до появата на бебето. Съгласна съм с тази гледна точка, защото много жени имат именно такива 9 месеца - безоблачни, лежерни, сънливи и изпълнени с въглехидрати и кисели краставички. Много жени, но не и аз. Аз трябваше да се боря, моля, чакам и смирявам.
Никой няма вина, разбира се, за моите приключения, но някак си ми омръзна да слушам "колко е тежко да ти се яде баница сутрин, колко е трудно да сънуваш торти, как гаденето те съсипва, как килограмите не ти прощават, как киселините са те взели за заложник..." Мога да изброявам подобни проблеми до утре, обаче не смятам, че има смисъл.
Всяка дама приема усещането на бременността по свой начин и има индивидуално разбиране относно това какво означават истинските драматични предизвикателства.
Преди да ме обвините, че съм леко безчувтсвена, то нека да ви споделя личната ми гледна точка за причините, водещи до мрънкане през този иначе благословен период на носене на нов живот.
Започвам от началото - забременях, когато пожелах. Бях на 34, с добра работа и мил съпруг, и двамата искахме дете. От първите седмици започнах да кървя, наложи се да посещавам лекаря си по-често, отколкото кварталния магазин. Пиех витамини, много витамини, но и една шепа с лекарства. Тези факти не ме впечатляват, за разлика от инжекциите, които трябваше да си слагам всеки ден. Коремът ми беше със синини, получих алергия, всичко ме болеше. Имах кървене редовно - не се знае каква е причината. Правих си изключително скъпи изледвания, всички възможни и препоръчани от лекари, майки, познати, баби и така нататък. В крайна сметка получих контракции рано-рано, оказа се и че имам скъсена шийка на матката, наложи се серклаж за разкош. Имаше опасност от преждевременно раждане. Не на последно място ми заръчаха да съм на легло. У дома, по цял ден, на легло. Преди леглото вкъщи пазех леглото в болницата, а системите пазеха мен.
Прочети още: МИСИЯ Училище за родители
Всеки ден започваше с усмивка, с хапчета, с остри иглички, с надежа и вяра. Биех си инжекциите в корема сама и не се чувствах героично. Просто изпълнявах необходимото. Дали ми се е гадело? Не. Имах ли киселини? Не. Болеше ли ме кръстът - много! Главата - постоянно. Ставаше ли ми лошо от миризми - да ви кажа - това ми бе последният проблем! Ходех ли често да пишкам - ами да - ама и преди бременността ходех...
Лекувах инфекции, пиех антибиотици, пиех пробиотици (по-скъпи от нови обувки в мола) и хич не се сещах, че мои себеподобни страдат, защото "коремът им е наистина голям". Гледах своя корем и се успокоявах, че расте, бях спокойна, че синята рокля не ми става.
Мили майки, моята бременност същестуваше на върха на копието, на върха на иглата от инжекцията. Там се бе внедрило бъдещето ѝ, но аз бях щастлива и благодарна. Радвах се за радостта да съм бъдеща майка - нима това не е най-чудесното усещане преди раждането?
Съветвам ви да не се вглеждате в дребните неудобства, а да се фокусирате върху красивите моменти, любовта и смисъла на чудото в утробата ви. И помнете - бременността не е болест, освен ако лекарят ви не го твърди, не е и време за мрънкане и оплакване. Благодарете, че 9-те месеца не се крепят на върха на острието... А на онези жени, преминаващи през моята житейска история, желая кураж и сила. Аз вече прегръщам дъщеря си и съм сигурна, че и вие скоро ще гушнете здрави бебета! Успех!
.jpg)
