„А безплодните вървят сред тях като част от тях... Дали?
Влачат оковите и ги боли, или вече не?!
Живеят в своята мазохистична реалност, във вечната непълнота и чакат ново възкресение на анорексичната надежда.


Жигосани със стигма, сега и завинаги, и до края...
Безплодните – грешни, наказани, обременени с лоша карма – убиват ги с камъни!”

Ефирче

Опитах се да намеря нещо писано по темата в Интернет. Не исках да повтарям вече казани банални неща. Да, за безплодието е писано много и някои мнения са в контекста на темата. Открих обаче нещо друго, крехко и ефирно, което докосна и просвири точно на тази струна, от която  произлезе и текстът под заглавието тук. Затова си позволявам да го сложа като мото, с благодарност към автора!
Заглавието е риторично, зададено като въпрос към аудиторията на четящите. Иска ми се


да можеше отговорът
да е категорично отрицателен
Официално е признато, че стигматизирани са психично болните хора и болните от СПИН. Но когато се говори за хора със стерилни проблеми, не се произнася думата „стигма”. Тези, за които се използва, би трябвало да се отличават с нещо. И вероятно е правилно. Защото докато за по-горе споменатите болни е характерно, че имат нещо, което ги отличава от другите, при безплодните проблемът е в „нямането на нещо”, което от своя страна също е отличие, макар и по специфичен начин. Защото това отличие няма видими измерители, по които да бъдат разпознати хората със стерилитет. Не е правено специално проучване, но наблюденията ми като специалист, работещ с хора с този проблем, показват, че няма специално разделение на процентите на безплодие спрямо индивидите от различните обществени слоеве. То може да засегне всеки, независимо от образованието му, професионалния му опит и знанията му в конкретната област. Най-често не причинява и физическа болка или недъг. Но болката е другаде –
невидима за околните
Тя не е болест, но тежи и не отминава, докато не дойде желаното, чрез което довчерашните „белязани” могат да се приобщят към другите – детето.
Защо безплодието причинява толкова силна душевна мъка до степен, граничеща с чувство за отхвърленост и белязаност? Решаваща роля за това имат няколко социално-битови, индивидуално-психични и биологични фактори. 
Още от най-ранна възраст децата попадат под въздействието на обществените нагласи, според които основна функция на индивидите е да създадат и да отгледат поколение. В такъв контекст е и възпитанието на малкото момиче и малкото момче. В социален план се приема едва ли не, че това е дълг пред обществото. В битов контекст родителите на двойката очакват появата на наследници. Ако се появи проблем със създаването на поколение, онова, което логично изпитват засегнатите от него, е
срам и вина
Тези чувства идват от това, че двойката ще стане причина да се изгуби името, да се прекъсне родовата връзка. Такава идея е залегнала дълбоко в основата на народното мислене, откъдето преминава в съзнанието на отделния човек. Да си спомним народната поговорка „Кръвта вода не става”. Да си спомним и изброените в Библията родословни дървета.
Ако разгледаме проблема в индивидуално-психичен контекст, може да се разбере, че самооценката на човека се формира, като се съпостави Аз – реален образ, с Аз – идеален. И ако идеалният образ включва много несъдържащи се в реалния образ качества, постъпки, постижения, самооценката на човека е ниска. Разбира се, говорим за Аз-реално и Аз-идеално, които са субективно определени от човека. Ако да стане биологичен родител е един от важните компоненти в идеалния Аз-образ, фрустрацията му ще доведе до ниска себеоценка и негативни емоционални преживявания. От своя страна ниската себеоценка се отразява на качеството на живот на индивида. Срамът и вината могат да станат негов постоянен спътник. Сравнявайки се с тези, които имат това, което той не притежава, човекът заживява с чувството за непълноценност.
И накрая биологичният механизъм, наречен „майчин инстинкт”. Той се подчинява на „умната” природа и неговото предназначение е точно в това да помогне за създаването и опазването на поколението, за да продължава да съществува светът и да има развитие.
В течение на времето в работата ми с хора с репродуктивни проблеми проумях, че при тях е фрустриран точно този инстинкт. Дълбоко в несъзнаваните пластове на психиката чувството за непълноценност идва и от това, че тези хора
не могат да се нарекат
създатели и продължители
на света
Според психоаналитичните теории заложената в човешката психика идея за божественост се преживява много силно от индивидите. Тя кореспондира със съзидателната функция на човека и създаването на дете е най-градивният творчески акт, свързан с нея. Когато има пречка пред реализирането й, това може да породи криза и усещане за липса на нещо жизненоважно.
Когато се обмислят варианти за преодоляване на кризата, добре е да се анализират всички възможности, които най-общо се свеждат до четири.
 Забременяване чрез прилагане на асистирани репродуктивни технологии (АРТ).
 Забременяване чрез прилагане на АРТ чрез донорски материал.
 Приемане на осиновяването.
 Избор на живот без деца.
За българската народопсихология последният вариант все още изглежда обиден и дори само изричането му предизвиква реакции на възмущение. Чрез предлагането и обсъждането му не се цели да се омаловажи проблемът на съответната двойка, а да се смени фокусът на тежестта му. Както и да се обърне внимание на хората с репродуктивни проблеми, че може би чувствата, които изпитват, не са продукт на личното им съзнание, а на битуващи колективни форми на мислене, които се предават с възпитанието. И на това, че те имат право да се чувстват пълноценни хора в личен и в социален план със или без деца така, както са пълноценни в останалите области на живота си. А проблемът как да станат родители е проблем като всички останали и той може да намери решение с добро планиране и с допускане на повече възможни варианти.
Ще се върна на риторичния въпрос в заглавието: „Стигма ли е безплодието?”, искам да попитам уважаемите читатели: вие какво мислите?...

Ани Коцева
психолог
САГБАЛ “Д-р Щерев”
GSM 0885 923 603

* От латински – (позорен) белег, печат, петно