Срещи с различните лица на бременността и майчинството в Индия и Непал част I

Когато предложих на Даниела, гл. редактор на сп. „9 месеца”, да напиша материал за бременността в Южна Азия по време на предстоящото ми пътуване дотам, нямах никаква представа как точно ще се осъществи това. Не познавах никой местен, нито пък знаех как и къде да намеря жени, които да споделят своите истории с мен. Започнах да разпитвам познати и приятели и първото нещо, което чух, бе, че в азиатските култури не е прието човек да споделя подобни лични преживявания. Особено с чужденци. А ако чужденците са непознати – „Направо забрави!”. Не звучеше никак окуражаващо, но реших да се доверя и да оставя нещата да се случват. Скоро щях да открия, че това често е единственият начин нещо да се случи в Индия, където всичко става само по собствена воля и никога според очакванията ти. „Дребна” културна специфика, която нашият западен ум, свикнал постоянно да планира, контролира и управлява , трудно може да проумее и приеме.

Срещите с жени и мъже от няколко вероизповедания,както и с лекари, астролози и духовни лица бяха като едно малко паралелно пътуване в моето пътешествие из Северна Индия и Централен Непал, продължило два месеца. След като се върнах в България, на няколко пъти изваждах от куфара грижливо намотаваното кълбо с разкази, наблюдения и размисли и правех неуспешни опити да изтегля от него тънката нишка на готовата история. Едва сега, девет месеца по-късно, кълбото започна да се размотава сякаш само. Може би за да ми покаже, че всяка бременност изисква умение търпеливо да изчакаш животът сам да узрее, преди да се роди. Независимо дали плодът е дете, идея или статия.

Написаното от мен няма никакви претенции да изчерпва или да представя точна картина на темата за бременността, то отразява само субективни преживявания, мои и на събеседниците ми, както и усилието ми да разбера тази култура.

Казват, че Индия е страна на противоречията и крайностите. И че каквото и да чуете за нея, все ще е вярно. Аз бих казала, че каквото и да чуете за нея, никога няма да е напълно вярно, защото ще показва само една част от истината. Индия е мултифасетна като огромен диамант, всяка страна от който отразява само посоката, към която е обърната. Ако искате да разберете цялата истина, трябва да притежавате алхимичното умение да помирявате противоположностите, да се издигате над тях и да виждате цялото в безкрайната му пълнота. И тъй като, поне за сега, не притежавам тази способност, това, което предлагам на читателите, са отделни отблясъци на този диамант, пречупени през моето разбиране и обектива на фотоапарата.

Делхи – челен сблъсък с индийската култура

Първият човек, с когото успях да се срещна, беше лекарка в една от държавните болници на Делхи. През 2013 г. бях ходила в Индия, но поради липса на време не успях да видя нищо от Делхи. Това бе вторият ми ден в този огромен, пренаселен, свръхшумен и мръсен град и видът на болницата определено не ми подейства ободряващо. Пред АГ кабинета бяха насядали по столове или направо на земята поне петнайсет жени, чакащи да се появи лекарката. Тя беше сравнително млада и определено учтива, но също и някак нервна – не разбрах дали заради голямата опашка отвън, или защото я разпитвах по теми, за които не беше прието да се говори открито в тази страна. Кабинетът беше почти празен откъм мебели и оборудване. Трудно можеше да се разбере, че е предназначен за преглед на бременни. По-късно обаче, когато попаднах в държавната болница в Покара, един от големите градове на Непал, можах да оценя колко „напред” е болницата в Делхи и изобщо защо Индия, от определена гледна точка, изглежда като заможна леля в сравнение с бедното и опърпано сираче Непал.

Лекарката ми разказа, че почти всички жени в Индия все още раждат по естествен път и ако искаш да родиш с цезарово сечение, трябва да отидеш в частна болница, защото в държавната тази процедура е разрешена само по медицински причини. Заради изискванията на културата гинеколозите са само жени, с много малко изключения. Инвитрото все още е слабо разпространено и абсолютно недостъпно финансово за огромна част от жените, но така или иначе в Индия, както и в Непал, все още няма сериозни проблеми с фертилността. Жените раждат обикновено между 22 и 26 год., което донякъде може и да обясни този факт. Според лекарката всяка бременна жена в Индия получава медицински услуги в държавните болници, независимо от социалното й положение, включително и далитите – хората от най-нисшата и бедна каста.

Най-опасното място в света за момичета

Оставих за накрая неприятния въпрос, свързан с разпространената практика да се абортират принудително женските ембриони. Моята събеседничка твърдеше, че в държавните болници се спазва законът, според който лекарят няма право да използва ултразвук за установяване пола на бебето и съответно да съобщава тази информация на родителите, за да се избегнат селективните аборти. Според нея тези аборти вече се случват рядко. Може би като държавен служител и медицинско лице тя бе принудена да отговори по този начин, но от последвалите разговори с различни жени разбрах, че, за съжаление, това не е така. Според статистиката през последните десет години в Индия са умъртвени над 6 000 000 женски ембриона и всеки месец се правят повече от 50 000 аборта с такава цел. Не е рядкост новороденото момиченце да бъде оставено на улицата или дори изхвърлено на боклука. А майки, които имат „неблагоразумието” да раждат само момичета, често са наказвани или прогонвани. Засега Индия е световният „лидер” в убийството на женски ембриони, следвана по петите от Китай.

Неслучайно ООН обявява страната за „най-опасното място в света за момичета”, тъй като смъртността при момичетата до 5-годишна възраст е със 75 % по-висока, отколкото при момчетата. Една от основните причини грозната практика с този вид аборти да е все още широко разпространена, е голямата зестра, която семейството на булката дължи на семейството на младоженеца. Тази традиция, която за мен изглежда като изскочила от раклата на баба отживелица, продължава да е жива и да решава съдбата на много индийски жени и неродени бебета, въпреки че е забранена със закон преди повече от половин век. Особено за по-бедните семейства е непосилно да платят сумата, необходима, за да омъжат дъщерите си, поради което бебетата момичета са нежелани. Преди Индия да се превърне в британска колония, зестрата се е давала директно на жената, а не на родителите на мъжа, като по този начин парите са й осигурявали уважение и добър прием в новото семейство. След като Индия става една от перлите в британската корона, този обичай се променя и с него статусът на жените „потъва” бързо и безвъзвратно като Титаник в ледените води на Северния Атлантик.

Богатите също плачат

Да имаш дъщеря е тежко финансово бреме и лукс както за бедните, така и за богатите, защото колкото по-богат си, толкова по-голяма зестра ще ти поискат. Браковете по любов стават все по-популярни, в последно време се увеличава и броят на семействата, които не изискват зестра, но тук става дума предимно за по-образовани хора и за живеещи в големите градове. На фона на деветте нули, които стоят зад числото на индийското население, тези модерни семейства все още не са много.

Като резултат от серийното изтребване на момичета в момента в Индия има все по-задълбочаващ се дисбаланс в полза на мъжете, които стават все повече, а жените все по-малко. Според проучванията най-много престъпления има не в най-бедните райони, а в тези, където междуполовият дисбаланс е най-голям. Това най-вероятно е една от причините за шокиращия бум на изнасилванията през последните години в страната. Поради липсата на достатъчно жени мъжете не могат да създават връзки и това ги лишава от възможност за нормален емоционален и сексуален живот. Високата степен на безработица, голямата бедност, както и липсата на елементарно сексуално образование превръща младите мъже в насилници и дори убийци.

Да принадлежиш на грешния пол

На излизане от болницата си мислех как се чувства една жена, когато й се наложи насила да абортира бебето си, защото е от грешния пол. Питах се откога ли индийката започва да се страхува, че може да загуби детето си по този жесток начин. Може би когато настъпи моментът за определянето на пола? Или още от момента, в който забременее? Или още по-рано, когато растейки, постепенно осъзнава, че като жена винаги ще бъде от грешния пол и ще трябва да плаща за това през целия си живот. Най-страшна обаче ми се стори мисълта, че най-вероятно има немалко жени, които приемат такъв аборт като нещо добро, защото не искат да имат момичета. Защото са позволили на средата да ги убеди, че женското е второстепенно, непълноценно и нежелано.

Казват, че трябва да се отдалечиш от това, което имаш, за да може наистина да го видиш и оцениш. В този момент, а и често след това, започнах да виждам през други очи живота си в България и да оценявам всичко, което имам. Особено свободата да бъда жена и да не се страхувам от това.

 

Текст: Ивета Бургаджиева, психолог и психотерапевт

 Снимките са на авторката.