Със съпруга ми сме заедно от шест години. Приживяхме доста караници, раздели и събирания, но в крайна сметка решихме, че сме един за друг и преди около две години се оженихме.
Бяхме си намислили веднага след сватбата да започнем опитите за бебе. На сватбения ден обаче се случи нещо нелепо – по време на сватбеното тържество в ресторанта, докато се бях хванала на хорото, си счупих крака. Цял месец трябваше да нося гипс и се наложи да поотложим опитите да забременея. Лятото обаче се оказа съдбовно. През август – седмица след морската ваканция, си направих тест за бременност. Не посмях да погледна резултата и помолих Иво да хвърли поглед към теста. Той се върна от банята с усмивка на лице – думите бяха излишни. Прегърна ме силно и останахме така дълго безмълвни.
БЪДЕТЕ ЧАСТ ОТ ОБЩНОСТТА НА 9 МЕСЕЦА ВЪВ VIBER
Бях на седмото небе от щастие, но в тези минути в ума ми преминаха и куп тревожни мисли – дали ще се справя с новата отговорност, как ще се промени животът ни, ще ни стигат ли парите, как ще се чувствам, когато ще се наложи да си остана по-дълго у дома, без да ходя на работа…
След като съобщих на моите родители, същата вечер отидохме и при родителите на Иво. Изненадата и радостта от новината за тях се оказаха двойни – само 5 минути преди нас братът на Иво и неговата жена им бяха съобщили същата вест. Датата на термина на тяхното бебе бе 5 дни преди моята.
Като цяло имах лека бременност. Единственият проблем бе, че през цялото време ужасно много ми се спеше. В средата на второто тримесечие усетих и първия ритник, а към края на ноември разбрахме, че чакаме момченце. Така времето минаваше, аз продължих да работа до края, а вечер Иво ми помагаше в домакинските задължения.
Около 40 дни преди датата на термина излязох в отпуск и започна суетенето около подготовката за бебето – основно почистване на дома, покупки на дрешки и на бебешко креватче и т.н. Така, улисана в подготовката, не бях обърнала внимание, че течението, което имах през цялата бременност, се е усилило. Прегледът показа, че околоплодните ми води са в твърде малко количество. Още на следващия ден се наложи да постъпя в болница за наблюдение.
Изпитвах яд, че събитията се развиваха така неочаквано, и страх дали всичко с бебето ще е наред. След постоянни прегледи 18 дни преди датата на термина лекарите решиха, че ще ме водят в операционната. И така на 2 април 2009 г. в 10.55 ч. се роди синът ни Вилиан (2.65 кг и 47 см). Когато излязох от упойката, ми донесоха едно малко човече. Някак все още не можех да осмисля реалността – преди да заспя в операционната, усещах движенията му в корема ми, а сега гледах прекрасното му лице пред мен. Разплаках се от щастие.
През първата седмица у дома бебчо бе невероятно кротък и добър, само спеше и ядеше. След това обаче започна да проявява характер – не искаше да спи през нощта, отказваше да се вози в количката, плачеше много. Трябваха ни няколко месеца, докато се адаптираме и свикнем един с друг. Сега имам един невероятен сладур на 1 година – много палав и усмихнат, голям инат и пакостник.
Когато се приберем у дома, първата ни работа с мъжа ми е да го нагушкаме и нацелуваме. Чувството да си родител е невероятно – имаш много отговорности и ангажименти, но когато видиш най-сладката и слънчева усмивка, грейнала пред теб, си готов на всичко, за да е щастливо малкото човече.
Текст: Мама Надя
.jpg)
