Скъпи читатели, благодарни сме за всяко писмо, което получаваме от вас, понякога думите ви предизвикват сълзи, друг път будят широки усмивки на лицата ни, никога обаче не ни оставят безразлични. Щастливи сме, че споделяте с нас, разказвате личните си преживявания и ни правите част от вашата история. С ваша помощ нашата рубрика "Писмо в бутилка" събира безброй трогателни разкази и се превърща в съкровищница на Вярата, Надеждата и Любовта, на Чудото, на Сбъдната Мечта. Ценно е да съхраняваме вашите истории, има смисъл те да стигат до очите на все повече хора. Благодарим ви!  

Казвам се Десислава Георгиева, на 36 години съм, живея в град Сливен и съм майка - вече на 4 деца, 3 от които са съвсем скоро родените ми тризнаци. 

Историята на моето семейство започна в края на 2021 година. С партньора ми решихме да си имаме наше дете. Аз вече имам по-голям син, който е на 14 години и е с тежка форма на Аутизъм.

На 22 декември 2021 г. решихме да отидем на лекар, закъсняваше ми, а аз вътрешно бях убедена, че си има основателна причина за това. Реших, че е важно да се консултирам веднага с гинеколог и отидохме в най-близката болница. След един изключително бърз преглед, лекарката под маска с видимо сърдито изражение каза: "Да, бремена си, ама ела да те видя след седмица."

Вътре в мен нещо се сви, не ми хареса начина, по който жената се държеше с мен, самото ѝ изражение, а и отношението ѝ въобще. Посещавала съм и друг път този лекар.

В продължение на седмица не спирах да се успокоявам, все още е прекалено рано, казвах си, че няма нищо страшно, но всъщност вътрешно бях изключително неспокойна. На 6 януари 2022 г., рано сутринта, отидохме отново на преглед, както се бяхме уговорили. В момента в, който лекарката започна да ме преглежда, отново видях същото изражение - сериозно и притеснително. Без да губя време директно зададах въпроса: "Докторе, кажете ми честно - бебето добре ли е?" Тя ме погледна, усмихна се и ми отговори: "Бебетата са добре, но не знам всички ли." Скочих от кушетката и си помислих, че съм чула грешно. Но ето, че тя повтори думите си. След като се съвзех с усмивка я попитах: "Две ли са?" Тя ми отговори: "Не - 3, но не знам дъли всички са живи."

Изпратиха ме при друг лекар - в Стара Загора. Излезнах от кабинета, цялата пребледняла с люлеещи се крака. По същия начин се почувства и приятелят ми, след като ме видя. Когато му разказах всичко, той, също като мен, започна да гледа втрещено и не можеше да повярва в чудото. Отърсихме се от шока, в който не знаехме да се радваме или да плачем, след което се запътихме към следващия преглед.

Оказа се, че и трите ембриона са живи, в мен растяха три малки бебета. Още не вярвайки в това, лекарката ни каза: "Вижте какво - де да беше мъртъв единия, така щяхте да си спестите много, в момента риска е голям - може да умрете вие или пък бебетата да се родят рано и мъртви. Трябва да направим редукция. Да изберете едно, две или пък цялата бременост да прекратим." Тези думи чухме от д-р Ина Цонева. Шокът за нас стана още по-голям. Не можехме да повярваме какво ни говорят, сякаш ставаше въпрос не за човешки живот, а за някакъв вид стока.  

Имахме 3 дни да решим какво да правим, след което лекарката ни запази преглед в клиника, в която ще бъда по-обстойно прегледана и ще бъде направена редукцията, ако, разбира се, я пожелаем. 

Добре дошъл казваме на Божидар

На 31 януари 2022 г. посетихме клиника Щерев в София. След 4 часа чакане за преглед, заради тежка операция на жена с тризнаци - 2 ембриона, от които са били с оплетена пъпна връв, най-сетне дойде и моят ред за преглед. Влязох в кабинета с високо кръвно, много притеснена и очакваща най-лошото. Д-р Цветослав Василев ме прегледа и каза: "Виждам 3 живи, здрави ембриона, които се развиват абсолютно нормално." Аз отново не може да повярвам, излизаше, че и най-малкият плод, расте и се развива добре. Докторът ме попита какво решение сме взели. Предупреди ме за всички рискове - както за мен, така и за бебетата. Аз го погледнах и казах: "Щом Господ ги е дал, той ще ни пази."

Моите деца са отделни ембриони, всяко е в отделен сак, това ме накара да бъда по-спокойна - при нас няма как да има оплитане на пъпна връв. Аз ще се опитам да ги донося и родя тези деца. Поисках телефонен номер на лекаря и си тръгнах.

Разказах всичко на мъжа до мен и решихме да се опитаме да запазим бебетата. Отначало въобще не усещах натоварване, умора или някакво неразположение. Ядях си всичко, каквото ми се ядеше. Не се лишавах от нищо, не пазех и някакви здравословни диети. Първите 3 месеца много ядях краставици и ягоди. Да, знаех, че през февруари месец всичко на пазара е внос и няма нищо сезонно и свежо, на мен все пак не спираше да ми се хапват краставици и ягоди, затова и си ги купувах. Движех се постояно, почти по цял не сядах, просто си вършех домакинската работа и се грижех за по-голямото ми момче. Времето си минаваше, а аз от сутрин до вечер нито си почивах, нито се уморявах.

Второто тримесичие отново отидохме на фатална морфология в клиника Щерев. След прегледа д-р Василев беше изумен, бебетата бяха доста пораснали в нормалните норми за едно бебе. Както казваше той: "Виждам 3 красиви, прекрасни бебчета." Потвърди ми, че са 2 момчета и 1 момиче. Но аз вече знаех това, благодарение на гинеколога, който ми следеше бременността в града.

В 4 и 5 месец започнах да имам лоши показатели на кръвните изследвания. Белтък, хемоглобин... лекарят ми започна да ме предупреждава, че може да се наложи да вляза в болница за преливане на кръв. Започнах да чета за различни видове хранене, чрез които да стабилизирам организма си. Ядях много лапад, спанак, червено месо, пиех много прясно мляко и домашни смутита.

В 6 месец започнах да раста вече драстично повечко, макар че изглеждах като бремена с едно дете. Малко по малко започнах да ставам по тромава и бавна в движенията си, но въпреки това отново бях постояно на крака и нещо правех. Започнаха да ми излизат изключително лоши киселини, които ме караха вечерно време да повръщам стомашни сокове. Краката ми също започнаха да се надуват. Накрая на 6 месец ме вкараха в болница, за да подсилят организма ми поне малко, сложиха  ми и първата доза костикостероид за дробчетата на бебетата.

Направихме отново преглед в третото тримесечие, в София. От клиниката ми потвърдиха, че бебетата са отлично и се развиват изключително добре за тризнаци. Това, което моят гинеколог в града ме уверяваше на всеки преглед. Колкото повече време минаваше и колкото по-близо бе раждането, толкова повече в мен растеше притеснението. У дома се тревожхме - както за мен, така и за бебетата.

Ето, че започнахме да мислим и къде е най-добре да родя, търсехме възможно най-добрата грижа. Все пак случаят ми бе специцифичен. Исках най-доброто за своите бебета. Д-р Илиев - гинекологът ми в града ме посъветва да не раждам в нашия град. Така се свързах с д-р Донка Узунова, на която съм изключително благодарна, че тя и нейният екип се погрижиха за нас.

Как успях да се справя с тризнаци - съвети от една мама

И ето, че следващото ми посещение в болница, беше в Шейново, където ме пое за наблюдение д-р Христо Василев. Лежах отново за няколко дни в болницата, за да мога да бъда отново подсилена с нужните медикаменти, защото организмът ми беше много отслабнал. Биха ми и втората доза костикостероити за дооформяне дробчетата на бебетата. Както казваше доктора: "Тези бебета са доста лакуми, трябва да подсилим и теб." Аз отново не вярвах. Вътрешно се притеснявах колко малки ли ще са те и се страхувах да не са недоносени. Притеснението растеше, повръщанията не спираха. Започнах да се храня по 7-8, стигах дори до 10 хранения на ден, защото не можех да поемам много храна наведнъж. Вътрешно просто нямаше място в стомаха ми за храна.

Осмият месец беше най-трудно, защото видимо не бях много наедряла, а бях трудно подвижна от отоци в краката. Постояно ядях и повръщах и не можех много до спя. Бях ограничена да спя само на лявата си страна, защото по гръб се задушавах, а на дясно започваше още повече да ми се гади. Така всичко продължи до 34 седмица, когато влязох отново в болница. Започнах да имам остри болки ниско и се оказа, че 2-те момчета са избутали ниско долу момичето, което не можеше вече обстойно да се прегледа.

Още повече забушува притеснението в мен, страхът, че може да се случи нещо с бебетата, не утихваше. Последната седмица преди да родя започнах да усещам страшен глад, съотвено започнах и да ям по много количества наведнъж, така коремът ми наедря още повече. Оказа се, че бебетата са слезнали ниско долу и се е отворило място в самия ми стомах.

Получих разкритие 1.5, бързо насрочиха дата за секцио, разбира се, да родя по естествен път, бе прекалено рисковано. И така - никога няма да забравя това изживяване, което изпитах на 22 юли 2022 година. Бях в 36-а седмица вече. Секциото бе планувано за рано сутринта. Всичко се случи толкова бързо и неочаквано, че усетих всичко като секунден филм. Сякаш легнах на масата, а след няколко мунутки първото бебе вече бе навън. Чух такъв силен плач, беше ми трудно да повярвам. Ето, че след няколко минути чух втори, а малко след това и трети плач.

Не можех да повярвам, когато лекарите от неантологията наредиха на ръката ми 3 прекрасни, изчистени бебчета. Всички лекари започнаха да се радват и да ми казват "браво майче". "Имаш 3 прекрасни живи и здрави дечица." Беше като сън, в който не вярвах и от който чаках да се събудя. Когато ми наредиха гривните на ръката и видях 1870 г , 2090 г,  2100 г, казах си - Боже, над 6 кг бебета, а аз се страхувах да не родя малки, слаби и недоносени бебчета.

На следващия ден нямах търпение да се изправя на крака и да отида да ги видя. Още не можех да повярвам какво чудо ми се случи. Бебетата бяха в топло легло. Следяха им температурата и пулса, бяха сложени на системи за подсилване.

Еднояйчни тризнаци - рядко медицинско явление

Известно време прекараха така - под наблюдение и обгрижвани от специалистите в Неантологията в Шейново. Момчетата ги изписаха на 12 ден - в момента, в който наддадоха нужното тегло, а момиченцето - на 17 ден. Така, успяхме у дома да свикнем първо с 2 от бебетата и когато си прибрахме и третото вече бяхме подготвени какво ни очаква.

В момента бебетата са много добре, наддават си по 200 грама седмично, хранят се добре, спят си спокойно, като изключим моментите, в които имат колики. Но на нас ни е весело, дори и по време на тях. Между тризнаците има солидарност. Когато едно заплаче, започват да плачат всички. Когато някое спре, спират всички. Въпреки че са още малки, бебетата са доста подвижни и жилави. Опитват се да се стигнат с ръце, а когато го направят, се хващат едно за друго. Едното момче се обръща по корем и спи така. Другото момче, въпреки че само на няколко дни, си вдига главата, когато е легнало по корем и я задържа за секунди. Сигурни сме, че предстоят още много неща, с които нашите тризнаци ще ни изненадват. Очакваме с нетърпение всеки ден с тях - нашите три големи чудеса!  

Текст: Мама Деси

ПРОЧЕТИ ОЩЕ