Бързаше, защото знаеше, че мигът предстои. Да, измежду милионите, които се надпреварваха с него, той щеше да бъде първи. Пазеше концентрация и броеше секундите, за да достигне целта, на която принадлежеше. Предстояха му още предизвикателства, но този факт го мотивираше повече.
Имаше среща до фалопиевите тръби с онази, която също предприе дълго пътуване, за да достигнат двамата един до друг. Този процес е сложен и дълъг, зависещ от редица структури, участващи в него, а същевременно безкрайно красив и магичен. Често го наричат щастие, светлина, надежда, бъдеще. Може би най-много му подхожда „чудото, наречено нов живот”.
Никак не зависи от материята, идва някъде от горе, във време, което не се открива предварително, няма дата и час. Очакваш го търпеливо или те изненадва неочаквано. Важното е да го приветстваш, да му се усмихнеш, ако има сълзи – да бъдат от благодарност.
Това „чудо” скоро ще свикне с теб, ще разпознава гласа ти и ще има нужда от ласки, които да галят слуха му. Винаги трябва да внимаваш какво говориш, с какъв тон и настроение, защото то е като магнит върху хладилник – удобно разположено, винаги там. Е, поне 9 месеца.
Какво се случва после с „чудото”? Някак си излиза от теб, чуваш силен плач и започва „самостоятеленият” му живот, който с удоволствие предоставя в твоите ръце. Първо ще се страхуваш, после няма да искаш да го пуснеш да отлети от теб, но това е неизбежно.
Радвай му се, докато е в дома ти, след това грижливо прелиствай спомените в сърцето си и в семейния албум, защото „чудото” няма да се мярка толкова често, колкото ти се иска. Виждаш го - сякаш е малко и крехко, но го усещаш безгранично, обичаш го, милееш за него, пазиш го – цяла една вселена, която можеш да прегърнеш и да наречеш „своя”.
Пожелаваме на всички такова „чудо” в живота, дори няколко, без значение – сини или розови, те всички са чудесни, чудесни чудеса, наречени – деца.
