Характерно за самотното дете е, че то се чувства ненужно, изоставено, изолирано и пренебрегвано. Различни са житейските ситуации, които могат да причинят такива чувства. Те се коренят във физическото здраве на детето (тежко заболяване), в семейството или пък за това допринасят някои характерови особености. Разбира се, друг важен фактор могат да са и външните условия, обкръжението, в което детето попада.


В съвременния свят умението да намериш мястото си сред другите, да се чувстваш добре с тях е изключително важно. Може да се твърди, че дори 5-годишните деца силно желаят и се стремят активно да си създават приятелства с предпочитани свои връстници. Тези взаимоотношения все по-категорично започват да влияят върху детето. Ако заобикалящите го харесват и одобряват, то добива добро самочувствие и по-висока оценка за себе си. И обратно – не допада ли на средата си, игнорират ли го или го тормозят, насажда му се чувство за малоценност.

Очертават се три типа отношения от страна на другите деца според това как им изглежда някое дете, присъединило се към тях, как го възприемат. Първият вариант – те го харесват и с желание го допускат до себе си. Вторият – то не им е интересно, защото им се струва безлично, те не се държат лошо с него, но не го включват в игрите и забавленията си. Това е типичен пример за неприемане. Третият, най-болезненият подход – изцяло го отхвърлят, всички са враждебно настроени и се случва наред със словесните обиди и физически да го малтретират. Резултатът от тези два вида отношение – неприемане и отхвърляне, е трайно изживяване на самота и безнадеждност. Детето е обезкуражено за своето бъдеще, не вярва, че някой някога ще го хареса… Обикновено не се приемат и се отхвърлят децата с по-тежки физически дефекти, умствено изоставащите или с някакъв говорен проблем, свръхактивните и много агресивните, егоцентричните, които искат да се налагат и другите да им “вървят по гайдата”, но също и по-затворените, по-срамежливите. Ето няколко примера от моята практика и лични наблюдения.
Рени, единствено дете на майка интелектуалка и баща художник, от малка е по-затворена и необщителна. Родителите й я засипват с разностранна информация (литература, изкуство и т.н.). До предучилищна възраст я гледат у дома, за другарчета не се споменава. В първи клас тя усеща, че децата явно я отбягват. Момичето страда, старае се да се присъедини към някоя групичка, като си мисли, че може да е интересно на връстниците си със своите познания. Май обаче само им досажда. Общувайки само с една приятелка, Рени завършва елитна гимназия и любима специалност. Много трудно си намира работа – майка й винаги я придружава на интервюта. Сега вече професията й я заставя да пътува и да общува с всякакви непознати. Далеч по-лесно би й било, ако е била по-контактна още от дете.

Има деца, които се чувстват самотни дори в своето семейство Ако са единствени, в повечето случаи получават всичко, което пожелаят, осигурени са. В душата си обаче копнеят за игри, разговори и приключения с други деца, дори не съвсем подходящи за тях. Още един пример. Мишо е дете на много заети родители лекари, няма брат и сестра. Разговорите в дома му все се въртят около проблемите на пациентите. Поради постоянната ангажираност на родителите си Мишо не се чувства комфортно вкъщи – липсват му общуването с деца и по-ведра атмосфера. Става така, че момчето се сприятелява с дете от ромско семейство от квартала. Мишо ходи често у тях – там му е весело и забавно. Дори започва да проси заедно със своето ромско приятелче – за ужас на родителите, които научават това от други съседи.
Децата самотници страдат много и те търсят свои пътища да се избавят някак от това. Едни от тях се пристрастяват към компютъра и телевизора. Други настоятелно искат да им вземат животно у дома – най-често куче. Някои имат и по-различни предпочитания.
Ето друг случай. Жорко е на 6 год., когато баща му умира след тежко заболяване. Още от първата си годинка момчето много се привързва към него, защото офисът му е у дома, а майката работи. След една година почива и дядото. Външно Жорко с нищо не показва, че скърби, но в рисунките му се появяват черепи, всичко е оцветено в черно, изобразен е гроб… Момчето предпочита да си седи у дома пред компютъра, а майката пък още повече се натоварва с работа, за да осигурява повече средства. Нуждата от емоционално общуване привързва Жорко към едно улично куче – той го храни, говори му, грижи се за него. Един ден някакъв пияница прострелва кучето пред очите му. Момчето е разстроено, то моли майка си да вземат кученце у дома. Тя не е много склонна: “То ще иска грижи, ще трябва да го извеждаме, а пък аз рано излизам. На кого ще го оставяме, когато заминем някъде...”
Докато още е малко, детето, което се преживява като пренебрегвано, изоставено или просто скучае, търси свои начини за справяне То прибягва до няколко типични за тази възраст привички – смуче си пръстчето, при напрежение гризе ноктите си, клати главата си. В около 16–20% от случаите се наблюдава силна привързаност към любима играчка или вещ – мека и приятна (обикновено тя принадлежи на майката). Те са неговите утешители и заместители на липсващата топлина, която не получава от възрастните. Наблюдавах 3-годишно момиченце, което живееше в социален дом. То постоянно искаше да се гушка в жените от персонала. Липсваше му контактът с Майката!
Друго момченце – вече на 6 год., все носеше със себе си малка кукличка. Често я поставяше легнала и казваше: “Това е мама – тя все спи, защото е уморена.” А майката наистина все беше уморена, но не само от работа, но и от бурен нощен живот... Родителите се разведоха и след това всеки от тях живееше с друг партньор.
Малките 3–4-годишни деца често си фантазират, че имат въображаемо приятелче С него те се успокояват и споделят страхове, желания, то си има име, столче, чинийка… Често детето симулира, че не му е добре или пък преувеличава симптомите на действително заболяване – само и само да си осигури повече внимание. То дори може да отказва да се храни – умишлено да разтревожи близките си и те да си зададат въпроса дали пък не е болно? Или пък иска да събуди чувство на вина у тях?
За да преодолеят самотата си, много деца прибягват до запознанства и общуване в интернет. Така обаче те могат да попаднат в клопката на непочтени лица, представящи им се за “загрижени приятели”. А много често те се оказват педофили!
Моите лични наблюдения изобилстват от случаи, при които причината за многото тревожни прояви при деца е тяхното мъчително преживяване на самота. Разбира се че преобладаващата част от тях се дължат на прекалено заетите родители – те са принудени да отсъстват през голяма част от денонощието, за да осигуряват добри материални условия на своето дете. Времето минава, то расте и в него остава споменът за тъжно детство, особено пък ако е нямало и подходящи приятели. Мнозина от възрастните се самоуспокояват с надеждата: “Един ден детето ще ме разбере.” Но тогава няма ли да е непоправимо късно?