След две години съвместен живот с приятеля ми Георги вече искахме деца. Беше прекрасна пролет и решихме да направим опит за бебе на 8 март. Всичко беше чудесно, но на другия ден, след романтичната вечер, паднах, докато играех волейбол, и си скъсах ахилесовото сухожилие. Наложи се да ме оперират, а след това започнаха мъките. Всеки ден вземах обезболяващи, нямах апетит, непрестанно лежах и постоянно ми се гадеше. Болката в гипсирания крак бе непоносима и напълно забравих, че наскоро правихме опит за бебе. След поредния пристъп на гадене на Георги му хрумна, че всъщност може да съм бременна. Оказа се прав…
БЪДЕТЕ ЧАСТ ОТ ОБЩНОСТТА НА 9 МЕСЕЦА ВЪВ VIBER
Първите 4 месеца на бременността изкарах с гипсиран крак и с непрестанно гадене. След като това изпитание отмина, си мислех, че най-сетне ще се наслаждавам на бременността, но… отново мъки. Започнах да усещам пристъпи на задушаване. Според лекаря ми те били в резултат на значителното качване на килограми. След операцията на крака доста се бях обездвижила и за 4 месеца наддадох 20 кг. Започнах лека диета, съобразена с бременността. Наблягах на зеленчуците и на млечните продукти. Но за съжаление пристъпите продължаваха. Консултирах се с гастроентеролог и с кардиолог. Направиха ми множество изследвания, но не можеха да открият на какво се дължат пристъпите. Кризите ми траеха около 1–2 часа, придружени с повръщане. Не можех да седна нито да легна, защото болката ставаше все по-силна. През 3 дни бях в спешното, където ми правеха инжекции. И така до края на бременността.
Бедите обаче не спираха. Приятелят ми остана без работа, а аз не можех да работя. Откраднаха ни и колата. Единственото нещо, което ни крепеше, бе мисълта, че „след всяко зло идва добро”. Някак още не можех да осъзная и спокойно да се зарадвам, че ще имаме бебе. Само се молех то да се роди живо и здраво. До последно не знаехме и пола му. Научихме го чак в осмия месец. Датата на термина ми бе 5 декември 2010 г. Този ден обаче отмина и бебето се бавеше. Беше зимен студ и явно на него не му се излизаше от топлата и уютна бърлога.
ИВЕЛИН, РОДЕН С ЕКСТРЕМНО НИСКО ТЕГЛО, ВЕЧЕ Е У ДОМА
Бях решена да раждам по естествен път. След датата на термина всеки ден ходех на преглед, но лекарят всеки път констатираше, че нямам никакво разкритие нито пък контракции. Наложи се да вляза в болница за предизвикване на раждането. Получих контракции през 7 минути, но постепенно те ставаха на по-големи интервали, а и нямах никакво разкритие. След двудневни мъки (с контракции през 10 минути) тоновете на бебето започнаха да се влошават и лекарите решиха, че се налага операция. Около 40 минути след като ме вкараха в операционната, нашият син проплака. Видях го веднага, след като излязох от упойката. Беше точно такъв, какъвто си го представях – голямо бебе с буйна коса. Приличаше на мен. Роди се 3.6 кг и 52 см. Видях го само за миг и разплакана и развълнувана, го целунах по нослето.
Възстановяването след раждането беше трудно, но майка ми бе до мен и много ми помагаше. Два дни след като се прибрахме вкъщи, отново ме сполетяха пристъпите на задушаване. Тогава една съседка съвсем случайно ме заговори и ме посъветва да отида да прегледат жлъчката ми. Оказа се, че наистина това е проблемът – откриха ми камъни, което означаваше, че трябва да пазя строга диета. Тогава кърмех бебето и затова винаги трябваше да се съобразявам какво ям, за да предпазя бебето и да не провокирам кризите на задушаване. Понякога се налагаше да замразявам кърма, ако кризата започне…Не е лесно, но пък до мен са двамата ми най-любими хора – приятелят ми, който много ми помага, и нашият син, който много ни радва.
Вярата ни, че след мъките все пак доброто ще дойде, се оправда. Доброто наистина дойде на бял свят. Всеки ден синът ни радва с нови постижения, а ние сме най-щастливите родители на света. Кръстихме го Никола, което значи „победител”. Той е нашата най-голяма победа…
Текст: Мама Диана
