След седемгодишна връзка с приятеля ми решихме, че вече сме готови да имаме дете. Започнахме да правим опити, но бебето все не идваше и това продължи повече от година. След два отрицателни теста изгубих надежда и вече започнах да мисля вече какви изследвания да правя и при кои лекари да ходя. В един прекрасен ден, след най-светлия Христов празник – Великден, менструацията ми закъсня. Не смеех да си направя тест – изчаках две седмици и едва тогава се престраших. Уви, тестът пак беше с една тъмна и една по-светла чертичка. Разплаках се и го хвърлих в кофата за боклук. Легнах си, за да си почина малко и да се успокоя, но след половин час сякаш някой ме накара да стана и да погледна отново теста. Обърнах цялата кофа наопаки и го извадих. Отворих го и тогава видях двете ясни, толкова очаквани чертички. Сълзите ми бликнаха от радост, а когато приятелят ми дойде, доста се сащиса, чудейки се какво точно правя – ревяща и надвесена над кофата за боклук. Съобщих му новината и оттук нататък щастието ни бе пълно.
БЪДЕТЕ ЧАСТ ОТ ОБЩНОСТТА НА 9 МЕСЕЦА ВЪВ VIBER
Бременността ми протече много спокойно. Не ми се гадеше, нито имах киселини или други оплаквания, типични за доста бременни. Единствено нямах никакъв апетит, едвам хапвах по нещичко насила и затова през 9-те месеца качих само 9 кг. Обичах да се разхождам навън, често си правехме и пикници сред природата.
Терминът ми бе определен за 16 януари. В края на 8-ия месец се оказа, че плацентата ми е твърде зряла и лекарите ми казаха, че може да се наложи раждането да се предизвика по-рано.
В деня на Бъдни вечер отидох в болницата за проследяване на тоновете на бебето. Тогава д-р Чорбова ме посъветва на 27 декември да постъпя за предизвикване на раждането, тъй като в противен случай заради плацентата има риск за бебето. След тази препоръка се чувствах странно. Бях уплашена, защото все пак оставаше доста време до термина, но и развълнувана от това, което ме очакваше.
В Коледната вечер „тапата” ми падна – бебчо сякаш даваше знак, че вече иска да излиза. На другия ден ме приеха в болницата. След задължителните изследвания и проследяването на тоновете на бебето в продължение на два дни д-р Чорбова реши, че можем да изчакаме до след Нова година. На другия ден щяха да ме изпишат, но… бебето беше решило друго. В 6:15 ч. сутринта водите ми изтекоха. Казах си, че ето, след друг голям християнски празник – Коледа, моето съкровище ще дойде на белия свят. В 9:30 ч. ми сложиха хапче за предизвикване на раждане. Към 13:00 ч. тоновете на бебето започнаха да се губят и по спешност ме вкараха в операционната зала. Само половин час по-късно малкото ми момченце бе извадено на белия свят. То не изплака – беше глътнало вода и веднага го изнесоха да го интубират. В този момент светът се срина пред очите ми – не знаех какво точно става. Защо не чух гласчето му, защо не ми го показаха… Това бяха най-кошмарните две минути в живота ми.
ГОЛЯМО БЕБЕ НЕ ОЗНАЧАВА СЕКЦИО
Скоро д-р Чорбова ме успокои, че синът ми е изплакал и е добре. Тъй като обаче околоплодните води накрая са били зелени и той е глътнал от тях, се наложи да го приемат в педиатричната клиника. Там новороденият ми син стоя почти месец. Родих го на 28 декември, но го видях и гушнах за първи път чак на 23 януари. Този почти един месец сякаш ми се губи в съзнанието. Изпаднах в депресия, въпреки че всеки ден по телефона ми даваха информация, че Алекс е добре, че много бързо се възстановява от пневмонията и скоро ще можем да си го приберем у дома.
Моите най-сърдечни благодарности на д-р Чорбова и на целия екип неонатолози от педиатричната клиника! Когато ми подадоха да гушна за първи път сина ми, имах чувството, че летя! Пожелавам на всяка жена да изпита това неописуемо усещане! От този момент нататък знаех, че ме очакват още много мигове с моя син, изпълващи душата ми с радост и любов.
Текст: Мама Биляна
