Браян и аз се оженихме през юли 2013 г. Бяхме много развълнувани, искахме по-скоро да увеличим семейството си, но все пак решихме да изчакаме поне година преди старта на опитите. Имахме нужда да бъдем известно време само ние, да усетим радостта от това да сме семейна двойка. През март 2014 г. започнахме опитите за бебе, всеки месец с надеждата, че ще получим добър резултат. След година опити решихме, че може би е време да посетим лекар и да разберем дали има нещо нередно или всичко е наред, просто трябва да бъдем търпеливи и да дадем повече време на двете чертички да оживеят.

НАУЧИ КОГА Е ТВОЯТ ТЕРМИН

При срещата с лекар, ми бе изписано лекарство за плодовитост. Посъветваха ме по време на приема да наблюдавам цикъла си и да измервам редовно телесната си температура. Минаха два месеца, в които приемах лекарството, не ми се отразяваше добре, изпаднах в депресия. Нещата тръгнаха в грешна посока. С Брайън започнахме да се борим за брака си. Решихме да спрем приема на съответното лекарство, защото депресията се оказа един от неговите странични ефекти. 

Дадохме време на тялото ми да се върне към своето нормално състояние и през август 2014 г. се обадих в клиника за безплодие в Колорадо, за да си уговоря час. Посетихме лекаря и той ми назначи летрозол и продължих да следя цикъла си с тестове за овулация. След 6 месеца решихме, че трябва да опитаме друго. Моят АГ в Уайоминг реши да ме остави на летрозол и започнахме IUI (вътрематочно осеменяване). Процедура, при която се вземат сперматозоиди от мъжа и след това те се поставят в матката на жената, което улеснява сперматозоидите да достигнат до яйцеклетките. Направихме 7 опита, но нито един не бе успешен.

Брайън и аз отидохме на преглед при уролог. Урологът предложи да направим инвитро оплождане, не виждаше никакъв проблем при Браян, не откриваха проблем и при мен. Какво се случваше тогава, защото бебето не идваше? Финансово стигнахме до точката, в която не можехме да продължим да опитваме нищо, защото разходите по процедурите за безплодие трябваше да поемаме сами.

След 5 години в очакване - родиха се петзнаци

Накрая вторият баща на моя най-добър приятел, който е акушер, поиска да ни види, тъй като знаеше през какво преминаваме. Той ни накара да се свържем с клиника за инвитро оплождане в Юта и лекар, с когото смяташе, че ще имаме успех. След като разговарях с д-р Джилианд през март 2017 г., той ме запозна с процеса на инвитро оплождане, опциите и вариантите как да покрия финансово огромните разходи. Веднага решихме, че това е маршрутът, по който ще тръгнем, защото нищо друго не е проработило, и се ангажирахме да бъдем в групата жени, с които лекарят ще работи през юни 2017 г.

Прекарахме 13 дни в Солт Лейк в края на юни, посещавайки лекарските кабинети през ден, беше важно да ме наблюдават, междувременно си правехме снимки и поддържахме духа си висок, вярвайки, че това ще бъде отгвоорът на нашите молитви. След като направихме извличане на яйцеклетки, научихме, че имам 18 яйцеклетки и 17 оплодени. Изчакахме през следващите 5 дни, за да разберем дали всички ембриони, които получихме, ще продължат да растат. На 5-ия ден, когато отидохме за трансфер, разбрахме, че са останали 7 и само 4 са с високи оценки. След много сълзи решихме да прехвърлим 2 ембриона. След това трябваше да чакаме 10 дълги дни, за да разберем дали е проработило.

Кръвен тест ни ни доказа, че молитвите ни са били чути, беше се случило - бях бременна. Първият ни ултразвук беше след 2 седмици. Казаха ни, че има два ембриона, но единият е толкова малък, че нямало шанс да продължи да расте. Сърцето ми беше щастливо, имахме бебе, какво можеше да се обърка, нали? Истината е, че част от сърцето ми се разби... знаех колко трудно беше пътуването, колко усилено работихме за ембрионите, които получихме. Загубата на единия нямаше как да не ме натъжи.

Прекарах цялото 8-часово пътуване с кола до вкъщи, плачейки. Седмица по-късно се върнахме за друг ултразвук, за да чуем сърдечния ритъм и сестрата веднага ни каза, че има не един, а ДВА сърдечни удара. Бяхме извънредно развълнувани! Най-накрая споделихме новината със семейството си и след това, когато бях бременна в 13-та седмица, съобщихме това на нашите приятели. Беше толкова специално. Количеството любов, което получихме, беше невероятно. Имах прекрасна бременност, чувствах се страхотно, усещах как момчетата се движат постоянно и нямах търпение да ги срещна, когато бях близо до 36 седмици.

Бързо напред и ето, че стигнахме до 26 седмица от бременността. Тъй като ме наблюдаваха внимателно, лекарят ми реши, че иска да играе на сигурно и да ми даде инжекция със стероиди, за да накара белите дробове на момчетата да растат, в случай че нещо се случи.

В деня след Коледа отидох на лекар, защото просто почувствах, че нещо не е наред. След като ме прегледаха, се установи, че имам контракции на всеки 3 минути. Те успяха да спрат контракциите ми и ме поставиха на легло. Прибрах се вкъщи, подремнах и след 4 часа станах, за да използвам тоалетната. Усетих бликване и веднага си помислих: „О, боже мой, водите ми изтекоха!“ Опипах наоколо и ръката ми стана цялата в кръв. Изпаднах в чиста паника, защото знаех, че това не е правилно, нещо не е наред. Бях откарана по спешност в местната болница, след което ме транспортираха  в Денвър, където имаше интензивно отделение.

През цялото време, докато всичко се случваше, бях спокойна само защото момчетата не спираха да се движат, така че знаех, че са добре. Когато пристигнах в детската болница „Св. Лука“ в Денвър, екипът от лекари и медицински сестри провери дали бебетата или аз нямаме инфекция. Едно от бебета имаше. 3 дни по-късно раждането ми започна. 24 часа по-късно нашите чудодейни бебета се появиха.

Разбира се, шокът бе голям. Бяхме чакали толкова дълго за тези бебета, а сега, когато ги имахме, те избързаха и се появиха много по-рано от очакваното. Знаехме, че ситуацията можеше да се влоши. Медицински сестри и лекари ги откараха бързо в NICU и Брайън отиде с тях. На мен ми бе нужно време да се възстановя достатъчно, че да ми позволят да ги видя. Това бяха най-дългите часове в живота ми в очакване да видя момчетата!

Те бяха най-съвършените бебета и знаех, че Бог не би ни дал тази възможност да бъдем родители и след това да ни отнеме тези ангели. Бяха малки, крехки и трябваше да се сблъскат с трудна битка, но бяха перфектни, с 10 пръста на краката, 10 пръста на ръцете и малки сладки нослета.

Прекарахме 77 дни в интензивното отделение, наблюдавайки как момчетата растат, усмихват се, смеят се, плачат и се тревожат дали ще бъдат добре.

Новородени близнаци се раждат прегърнати

Накрая успяхме да се приберем вкъщи, когато бяха на 38 седмици гестационна възраст. Толкова сме благодарни, че сме у дома и живеем живота, за който сме мечтали с нашите перфектни бебета.

С нашата история искаме да вдъхновим и дадем надежда на други семейства, които като нас се борят с безплодието. Трудно е, стресиращо и сърцераздирателно. Приятели ни споделяха за своето щастие, ние се радвахме с тях, но това ни нараняваше вътрешно, защото желаехме силно това да се случи и на нас. Но не се отказахме и стигнахме до чаканата победа. Бебетата ни вече са тук. Не се отказвайте, доверете се на Божия план за вас и живота ви.

Днес сърцата ни се усмихват на тези невероятни момчета, защото те бяха бойци от самото начало и ги видяхме да развиват връзка като никой друг.

Любовта, силата и способността ни никога да не се отказваме, а да оставаме верни на нашата вяра ни доведоха до тук. Нямаше да сме родителите на тези малки момчета днес без борбата, през която преминахме, за да ги получим. Не бихме могли да си представим живота или пътуването ни по друг начин. Винаги ще бъдем благодарни за това, което имаме. 

Източник и снимки: https://www.pregnantlife.net/

ПРОЧЕТИ ОЩЕ