Бременността ми беше напълно планирана. Няколко месеца след сватбата с мъжа ми решихме, че сме готови да станем родители. Забременях веднага, още от първия ни опит. Очаквах това, но когато мензесът ми закъсня, направо бях стъписана и не можех да повярвам какво невероятно нещо ми се случва. За по-сигурно си направих още цели четири теста и всички показаха двете чертички. Просто сияех от щастие пред факта, че ще ставам майка.
Последвалите месеци минаха безпроблемно. Продължих да ходя на работа до 6-ия месец. След това си почивах вкъщи, разхождах  се с приятелки и други бъдещи майки. Научих се да плета и с голям ентусиазъм изплетох няколко дрешки за бебето. Непрекъснато му говорех, за да свиква с гласа ми и да го разпознава още от утробата. Не ми се гадеше, само по-често огладнявах и непрестанно ми се спеше.


Мъжът ми винаги ме придружаваше на консултацията с акушер-гинеколога и много се вълнуваше, когато гледаше бебето на ехографа. Към средата на бременността ми отидохме и на четириизмерен ехограф. Тогава видяхме и пола на бебето – новината, че очакваме син, много ни зарадва. Мечтаехме първото ни дете да е момче, а второто – момиче.
След петия месец започнах постоянно да усещам движенията на бебето в корема ми. В началото то само лекичко ме гъделичкаше, но ритничетата постепенно ставаха все по-силни. Накрая по всичко личеше, че на сина ми вече му е тясно във временната му къщичка и силно блъскаше отвътре. Можех да отгатна на коя страна си е полегнал и накъде е разположил главата и крачетата си. Усещането, че в теб расте и се развива нов живот, наистина е фантастично. Вече нямах търпение да видя и да гушна малкото ми момче.

Колкото повече наближаваше датата на термина, в мен започваха да се прокрадват страхове дали всичко ще е наред. С всеки изминал ден ставах все по-нервна.
И ето, че синът ми реши да се появи точно на определената дата. Контракциите ми започнаха към обяд и постепенно се усилваха. Обадих се на таткото да му кажа, че моментът наближава и го помолих да си тръгне от работа и да си дойде вкъщи. Реших да си остана у дома колкото може повече – не ми се стоеше с часове в болницата. Издържах докъм 15 ч. и с мъжа ми потеглихме към родилното.
Накараха ме дълго да чакам в коридора, докато ме прегледат. Въобще отношението към мен не бе особено добро. На прегледа видяха, че бебето скоро ще се роди. После всичко се разви доста бързо – околоплодните ми води изтекоха, а бебето се роди в 18.40 ч. Самото раждане не продължи повече от 30 минути.
Като видях и чух гласа на новороденото ми мъниче, забравих всякакви болки. Това бе най-прекрасното преживяване, което трудно се описва с думи.
Чак на следващата сутрин донесоха сина ми при мен, защото имах усложнения при излизането на плацентата и ми включиха система. Но скоро всичко се оправи. В болницата се запознах и с други мами, с които днес сме приятелки и заедно разхождаме малките си съкровища.
Владко вече е на 1 година и е невероятен сладур и… голям палавник. А с таткото обмисляме след една-две години да го зарадваме със сестричка…

Мама Надежда