Реших да разкажа историята си, в която има незабравими моменти на радост, но също и на тъга и разочарования… Всичко започна в деня, когато моя приятелка ме попита дали не съм бременна, защото малко съм напълняла. Първоначално не ѝ обърнах внимание, но вечерта се замислих, че менструацията ми закъснява. Не казах нищо на мъжа ми и на сутринта направих тест за бременност - показаха се една ясна чертичка и една по-бледа.

След два дни отидох при гинеколожка - първата, при която имаше свободни часове за прегледи. Лекарката ме прегледа и каза, че има нещо, но още е рано за радост. Изписа ми фолиева киселина и ми записа час за преглед след две седмици. Изненадах мъжа ми, като му оставих снимка от ехографа с едно писмо. Решихме все още да не казваме на родителите си.

БЪДЕТЕ ЧАСТ ОТ ОБЩНОСТТА НА 9 МЕСЕЦА ВЪВ VIBER

На втория преглед обаче лекарката дълго ме преглежда, без да каже и дума. Накрая ми съобщи, че бебето не е могло да оцелее и развитието му е спряло твърде рано. Каза, че не се налага аборт. Предписа ми хапчета и ми каза след един месец да отида на преглед. В този момент не знаех къде се намирам. Не спирах да плача. Обадих се на мъжа ми, а той се опита да ме утеши.

Решихме да потърсим второ мнение. Не казах нищо пред втория лекар, въпреки подпухналите ми от плач очи. Диагнозата се повтори. Не можех да понеса това - два пъти за няколко часа ми бяха съобщили, че бебето ни е мъртво и единственото, което бяха направили, е да ми предпишат хапчета. Питах се „Защо на нас?“, „С какво сме го заслужили?“

След месец, изпълнен с мъчителни мисли, осъзнах, че все още нямам цикъл. Това ме провокира да направя последен опит и да потърся трето мнение. Бях слушала за една частна клиника в Сливен. Веднага се свързах с един от лекарите в нея - без да го познавам и без въобще да съм чувала отзиви за работата му. Благодаря на Господ, че ме изпрати точно при него! Обясних на гинеколога случая, показах му снимките и рецептата. Той ги погледна и се засмя, след което дружелюбно ме покани да се подготвя за преглед. Накрая ми каза: “Иринче, това е звукът от сърцето на бебето ти.” Не смеех да се радвам. Попитах го дали не е станала някаква грешка. Той отново ми пусна звука от сърдечните тонове, показа ми бебето и ме увери, че е живо и здраво.

БЕБЕ ИВЕЛИН - МАЛКИЯТ ГЕРОЙ С ГОЛЕМИТЕ СИЛИ 

След като се върнахме в Бургас, съобщихме радостната вест на бъдещите баби и дядовци. Бяха шашнати как сме изтърпели всичко това и сме си мълчали през цялото време.
От този момент имах най-леката бременност и най-грижовния мъж до себе си. Той не пропусна нито един преглед, интересуваше се как се развива бебето в утробата, как се чувствам през всичките 9 месеца.

Датата на термина ми беше 14 февруари 2010 г., но през последния месец на бременността кръвното ми налягане започна да се повишава. Лекарят се притесни, тъй като и резултатите от изследванията ми не бяха особено добри.

Налагаше се да родя със секцио, защото и сърдечните тонове на бебето започнаха да се влошават. Стреснах се от мисълта за операция. Бях се настроила, че ще раждам по естествен път. Насрочиха дата за цезарово сечение - 4 февруари. На 3 февруари обаче лекарят каза, че не трябва да се губи повече време и така в 12.30 ч. се роди нашето малко момченце Ивайло. Таткото естествено го видя преди мене, а аз - 4 часа след раждането. То бе толкова мъничко, с черна коса и… приличаше на ангелче. Не мога да опиша чувството, което ме обзе, когато го видях и за първи път го гушнах. 

На следващия ден след операцията станах за раздвижване. Възстановявах се изненадващо бързо. Мъжът ми и днес е винаги до нас, помага ми във всичко - в домакинската работа и в грижите за бебето. А синът ни, щом усети, че баща му се прибира, започва да се радва, да се смее и да вика “тата”. Това беше и първата му дума!

От цялото си сърце благодаря на д-р Здравко Пенков - ако не беше той, нямаше да те има теб, слънчице, за да ни радваш със смеха си и понякога да ни ядосваш с пакостите си…

На всички бъдещи майки искам да кажа да не престават да вярват в добрия изход и когато имат проблеми, да търсят второ, пък и трето мнение. Има лекари, които си вършат работата с удоволствие и карат пациентите да им вярват безрезервно.

Благодаря и на списание „9 месеца”, че ни дава възможност да споделяме историите си!

Текст: Мама Ирина

ПРОЧЕТИ ОЩЕ