Текст: Яна Данаилова - магистър по физиология на човека и магистър по хранене. Автор, чиято лична житейска кауза са здравето и здравословният начин на живот. Тя е сертифициран преподавател по йога, председател е на сдружението на Нутриционистите в България, докторант по икономика, майка на три деца, управител на собствен бизнес и е ангажирана с общественополезни каузи, посветени на спорта и здравето. За повече информация: тел. 0899 929 696; [email protected]
Винаги съм искала да имам три деца. Обожавам децата, родих своите две раничко, годините бързо отлетяха, а аз, залисана в работа, все отлагах своята трета бременност. Първо да свършех това, после онова и така до една коледна нощ, в която на заветните 39 години реших, че желая дете със сърцето и душата си. Напълно осъзнато, завладяващо цялата ми същност желание, ме заля и аз бях напълно убедена, че е настъпил моментът да даря живот на още една прелестна душа. Обсъдихме със съпруга ми и за моя огромна радост той откликна с пламенно желание и готовност да стане баща за трети път.
Още на първия работен ден от новата година бях в болницата, за да може лекар да ми махне спиралата и да започнем с опитите за бебче.
Вселената обаче е имала други планове за мен, най-малкото е имала намерение да ми даде време да се подготвя – физически, емоционално и психически за пътя, по който се готвех да поема.
Оказа се, че спиралата ми е счупена (или се счупи по време на ваденето) и се наложи абразио на матката, процедура с пълна упойка, след която със съпруга ми отложихме плановете за бебче с близо една година, за да дадем време на матката да се възстанови от интервенцията.
След това...
Аз лично използвах това време, за да подготвя наистина тялото си за предстоящата бременност. Тъй като наближавах 40 години, направих си щателни изследвания, започнах прием на фолиева киселина, изключих кафето, алкохола и глутена от менюто си.
Спортувах все така активно, медитирах, подготвях съзнанието си, душата си да се превърнат в благотворна почва за малкото семенце живот, което предстоеше да покълне в утробата ми.
Точно след една година, на възраст 40 години и половина, стартирахме опитите си за бебче. Имахме едно наум за предизвикателството, пред което се изправяме, тъй като от 14 години живеех с един яйчник, другият бе отстранен след второто раждане, поради кръвоизлив с неизяснен произход, съгласно епикризата (каквото и да значи това в медицинската терминология)…
Февруари месец имах тъй наречената „биохимична бременност“, явно оплодената яйцеклетка не бе успяла успешно да се имплантира в ендометриума. Макар доста да се разстроих, отново не се от казах, напротив, още по-силно копнеех за своето бебче. След 6 месеца опити (на възраст 41 г.) решихме да се консултираме с репродуктивен специалист, поради напредващата ми възраст. Като физиолог вече си бях направила всички изследвания, хормоните ми бяха отлични, яйчниковият резерв – също, бях спокойна, но все пак възрастта ми налагаше консултацията със специалист по асистирана репродукция.
Консултацията ми мина изключително разочароващо. Всичко изглеждало нормално, чудесни фоликули, изразен доминантен фоликул, отлични хормони, но с оглед напредналата ми възраст „да съм се ориентирала към инвитро процедура“. Последва втора, трета и четвърта консултация с различни специалисти, които ми поставиха същата „диагноза“ и дадоха същите препоръки и „приятелски съвет“.
Но...
Аз обаче упорито търсех и исках да чуя нещо друго, затова реших да се подложа на последното изследване, което да ми даде информация мога или не мога да зачена спонтанно – цветна снимка на едната ми останала след раждането на сина ми тръба. Процедурата не е приятна, но няма болка, която да откаже майката, бореща се да зачене живот. Резултатът обаче бе неприятен. Според лекаря имах пълна непроходимост на тръбата и никакви шансове за естествено зачеване, препоръча ми отново инвитро процедура, като в моя случай препоръката бе за щадящ подход – инвитро на спонтанен цикъл с минимална стимулация, заради отличното качество на овоцитите ми. Попитах как е възможно да имам пълна обструкция на тръбата и да имам биохимична бременност преди 5 месеца, той вдигна рамене и каза: „Не знам, може да е грешка“.
Както може да си представите, бях изключително разстроена. Съпругът ми бе до мен и ме подкрепяше безрезервно, но ми каза, че решението си е мое, че то касае моето тяло и моето здраве. След като си поплаках порядъчно, му споделих, че не мога да се подложа на инвитро процедура и да изложа на риск здравето и хормоналния баланс, който бях постигнала с толкова труд и дисциплина. Той прие решението ми и животът продължи по старому. Продължи с такава скорост, че изобщо не обърнах внимание, че следващият ми цикъл съмнително закъсня, а обикновено е точен като часовник. Близка моя приятелка ме попита дали съм си правила тест за бременност, аз отговорих, че няма смисъл и най-вероятно закъснението се дължи на стрес и скоро ще ми дойде. Да, ама не! След като закъсня с около седмица, все пак реших да си направя тест за бременност и за мое изумление той бе категорично положителен. Показах го на съпруга си и той попита с изненада: „Но нали не можеше?“…
Еуфорията бе пълна, радостта ни безкрайна. Последва потвърждение на бременността от акушер гинеколог и едни безгрижни щастливи седмици, в които мен все още не ми личеше, чувствах се прекрасно, работех си на пълни обороти и пазехме нашата малка тайна само за нас. На прага на 4-ти месец, 11—12-а г.с., когато си мислех, че опасността от инциденти по време на ранната бременност е отминала, след изключително тежък ден, в който взех един от трудните си изпити, вечерта прокървих силно, ей така – спонтанно, както си лежах на дивана. Веднага отидохме в болница, прегледаха ме, бебето бе добре, но с реактив се доказа изтичане на околоплодна течност. Лекарят бе категоричен, че бременността не може да бъде спасена и следва да бъде прекъсната. Аз категорично отказах и помолих да се борим. Включиха ме на системи, медикаменти и ме хоспитализираха. Нощта бе кошмарна с обилно кървене. Цялата ми душа се раздираше от страдание, скована от ужас, че мога да изгубя своята рожбичка. Сутринта тестът за изтичане на околоплодни води бе отново положителен и лекарят настоя да прекъснем бременността. Отново отказах и пожелах да установим как е бебето. За моя радост, бебето си бе напълно добре, по никакъв начин не бе засегнато от кръвоизлива. Въпреки това, събиращата се в матката кръв криеше риск за него и за мен. Лекарят ме увещаваше да се откажа, шансът ми да задържа бебето бил около 1%, а имало сериозен риск за мен от мултиорганна инфекция и трябвало да се действа час по-скоро. Аз също бях категорична – докато бебето ми е добре, ще се боря.
БЪДЕТЕ ЧАСТ ОТ ОБЩНОСТТА НА 9 МЕСЕЦА ВЪВ VIBER
И така 10 дни в болница. Кръвотечението спря, но се оформи доста голям ретрохориален хематом, който е рисков за загуба на плода до 20-а г.с. седмица от бременността. Лекарят продължаваше да настоява да прекъснем бременността, тъй като възпалителните ми маркери бяха над норма, въпреки медикаментозното лечение, а аз продължавах да настоявам да се борим за бебето. Веднага щом ме изписаха, потърсих и второ мнение. Наблюдението на бременността ми пое проф. Иван Костов от СБАЛАГ „Майчин дом“, който ме увери, че имам шансове да задържа своето дете, стига да осигуря пълен покой и да прекарам следващите няколко месеца на легло. Не се поколебах и за миг. Прекарах 4 месеца изцяло на легло, единственото ми ставане бе, за да посетя тоалетна и на всеки две седмици да посетя своя наблюдаващ лекар. Борбата ми се увенча с успех, в 28-а гестационна седмица хематомът бе напълно резорбиран, бяха отхвърлени спряганите в началните седмици хипотези за плацента превия, плацента акрета, бременността бе квалифицирана като напълно нормална, абсолютно всички изследвания бяха в норма, а аз вече нямаше нужда да лежа. Не можех да повярвам, не можех да се зарадвам. От 12-та до 28-а г.с. бях броила дните, когато детенцето ми би могло да диша и би имало шансове да оцелее (в случай на преждевременно раждане). А сега можеше да живея нормално, да се движа и да се радвам на бременността си.
Смело сърце
През тези четири месеца не спрях да работя. През тези четири месеца защитих успешно магистърската си теза и завърших своята магистратура по „Физиология на животните и човека“. През тези четири месеца взех и своя държавен изпит по „Мениджмънт на храните и храненето“. А сега можеше да се върна и на постелката. Направих го плавно и внимателно, без да рискувам. Родих своето бебче в 39-а седмица с трето за мен цезарово сечение, което се наложи заради много тесен таз, предходните цикатрикси и оттам риск от руптура на матката при естествен родов процес. Въпреки месеците на легло за цялата бременност качих само 6,5 килограма. Нашата малка дъщеричка се появи на бял свят с идеалните мерки – 3000 г тегло и 50 см дължина. Проплака точно в 9:28 ч. сутринта и изпълни за трети път с богоговение и обожание моята душа.
По време на болничния ни престой, благодарение на грижите на невероятния екип на „Майчин дом“, успях да захраня бебка само с кърма и да не я дохранваме с адаприрано мляко. След извеждането ми от реанимация двете бяхме непрестанно заедно, хранехме се на поискване и бяхме изписани в прекрасно здраве на петия ден от болничния ни престой. И днес сме на ексклузивно кърмене, малката е наддала два килограма и е пораснала с 10 см за 50 дни.
Опознаваме се, обичаме се, гледаме се, радваме се, празнуваме живота! Майка съм за трети път, а сякаш ми е първи. Всеки ден благодаря на Бог и на Вселената за нея. Пиша тези редове искрено и лично, за да мотивирам всяка жена с проблемна бременност да се бори, да се бори от сърце и душа за своята рожба. Защото всяка саможертва си заслужава, всяко лишение, усилие и болка бледнеят пред благословията да прегърнеш в обятията си своето дете.
