За пътя към мечтаното бебе - споделя Ивана Александрова

Щастливи сме, че в юбилейния брой на „9 месеца“ гостува Ивана Александрова – влогър, блогър, инфлуенсър, креативна млада дама. Тя използва своята трибуна, за да сподели с последователи си нещо изключително лично, но и важно за голяма част от обществото – предизвикателствата по пътя към мечтаната рожба. За това се иска смелост, особено ако живееш в България. Ивана желае да даде гласност на темата „табу“, свързана с репродуктивните проблеми, защото вярва, че именно по този начин ще помогне на други хора. Наскоро споделихме и щастливата новина, че тя вече е мама на прекрасно момченце - Флориан.

Прочетете статията: Ивана Александрова стана мама

За тези от вас, които не са се запознали с нейния емоционален разказ за привидните усмивки и скритите сълзи, споделяме цялата част:

Говори Ивана Александрова

Моят път в сферата на социалните мрежи и интернет пространството започна през 2013 година със създаването на авторския блог www.dreamofjoe.com. Това ми беше мечта – да имам собствено място, в което да споделям интересите и вълненията си с хората, като изобщо и не съм си помисляла, че този блог ще прерасне в това, с което в момента се занимавам, че ще имам толкова голяма и ценна за мен аудитория от хора, които ме подкрепят. Преди години това беше любимо мое хоби, което бавно се превърна в работа, носеща много удоволствие, свобода да съм креативна, да се развивам и да общувам с прекрасни хора всеки ден. Едва през последните няколко години нишата с влогъри и инфлуен- съри набра популярност в България, това позволи на мен и много други колеги да изкарваме допълнителен доход и дори да превърнем хобито си в работа на пълен работен ден.

Любовта и бракът

С моя съпруг сме заедно от 2008 г., като преди да станем двойка бяхме приятели и колеги, много сме се забавлявали заедно и мисля, че това беше една от предпоставките да станем двойката, която сме днес – и двамата бяхме искрени един с друг, познавахме се добре и нямаше изненади в характери- те ни или някой да се прави на нещо, което не е, за да впечатли другия. Заживяхме заедно още първите месеци и така до днес. Оженихме се на седмата година от нашата връзка, като предложението за брак беше очаквано – ние вече обсъждахме следващата крачка на нашата връзка, след като и двамата бяхме поели по професионалния път, за който мечтаехме, и сериозно се замисляхме за закупуването на собствен дом. Самото предложение беше много емоционално – купил пръстена и беше планирал да ми го подари по време на наша почивка, но вечерта преди заминаването не издържа и просто го направи у дома. Имаше много сълзи и за мен си остава специален момент, въпреки че той не успя да дочака романтичната вечеря. Представям си колко се е вълнувал! Сватбата ни беше най-прекрасният ден до този момент в живота ми – безкрайно щастлива съм, че го споделихме с нашите приятели и близки, някои от тях вече не са сред нас, но си имаме видео, с което да си напомняме не само смешната хореография, която имахме за нашия първи танц, но и техните усмивки и сълзи от щастие. След толкова години заедно и всичко, което се случи, мисля, че пораснахме заедно и станахме много по-силни и като двойка, и като личности. Щастлива съм, че точно той е човекът до мен.

Мечтата за дете

Няма да ви изненадам, споделяйки ви, че си имах план – да завърша магистратура, да започна работа
по специалността, да се оженим, да купим жилище, да родя... Е, нещата не се развиха точно по този план. Доста време опитвахме сами – година и половина, като аз се консултирах с няколко гинеколози и всеки от тях ми казваше – млади сте, всичко е наред в изследванията, понякога отнема време. Ако трябва да съм максимално честна, изпитвах страх да потърся специализирана помощ – да не ми кажат тежка диагноза, не исках да сме от онези двойки, които с години обикалят клиниките. След година и половина опити, тестове за овулация и успокоения, че „всичко ни е наред“, а всъщност нито един положителен резултат не бе налице, реших, че не мога да се измъчвам и отлагам повече. Време беше да потърсим помощ. Да откриеш точния лекар е голяма част от решението на проблема.

Аз имах късмета да го открия от първия път в лицето на д-р Персенска. Безкрайно благодарни сме ѝ за всичко, което направи за нас, тя сбъдна мечтата ни. Тя покри всички мои изисквания – прекрасен професионалист, имах абсолютно доверие в нея и преценката ѝ, възхищавах се и попивах от нейното спокойствие, харесваше ми подхода ѝ и това, че винаги има решение и предложение за следваща стъпка в нашето лечение. Просто ме караше да се чувствам уверена, в това което правим, усещах, че съм в добри ръце, каквото и да става.

На светло

След няколко години криене на случващото се с мен, осъзнах, че онова, което ми е помагало и ме е карало да продължавам – дори и след най-тежките моменти, са именно жените, преживели същото и споделили своите истории. Открих много чуждестранни инфлуенсърки, които открито говореха по темата, а в България все още е тема табу.

Тук искам да благодаря на Даниела от @hey.daniellaa, която също се беше престрашила да разкаже историята си и беше един от първите непознати хора, с които споделих нашите трудности, разчитах на нея за съвет и подкрепа. Не знам как да ви го обясня, но понякога е много по-лесно да говориш по темата с непознат, минал през същото, отколкото с близките си. Затова взех решението да споделя с аудиторията си за нашите трудности, с надеждата да помогна на други жени като мен да не губят вяра, да не се чувстват сами, а и за да запозная тези, които не са се сблъсквали с репродуктивни проблеми, какво преживяват двойките физически и емоционално, и защо е важно да се подкрепяме. Смятам, че темата важна, актуална и недостатъчно дискутирана онлайн, а аз разполагам с платформи и аудитория, които мога да използвам за стойностни цели и да помогна за промяната.

Какво се крие зад усмивката

Много се притеснявах и срамувах да споделя, че имаме проблем – и с близки, и с приятели. Скрихме от почти всички, защото не можех да понеса тежестта на мисълта, че любимите ми хора ще ме съжаляват, ще се притесняват за мен и ще ме видят в ролята на жертва. Само кумовете ни знаеха през какво преминаваме и ни бяха подкрепа, докато малко по малко споделихме и с още някои по-близки приятели. Трудно ми беше да говоря по темата и я избяг- вах максимално, въпреки непрестанните въпроси от роднини и последователи – няма ли да раждаш, не ви ли е време за бебе... Това са изказванията, които най-много са ме наранявали и бих посъветвала хората да спрат да задават тези въпроси на приятели, близки или хора онлайн, защото много често не знаем какво се случва в живота на другите и какво се крие зад усмивката им. Първият преглед беше дълго чакан – около 5–6 месеца ни отне от подаването на документите до срещата с д-р Персенска. Изпитвах страх и вълнение едновременно. В този ден пред кабинета, чакайки да ни приемат, видях колко много млади хора като нас очакваха своя ред за преглед при репродуктивен специалист. Едва тогава осъзнах, че не сме сами и всъщност има наистина много хора, които се сблъскват със същото, но го преживяват скрито и тихичко.

Страхът от инвитро

Много се страхувах от инвитро процедурата, защото липсата на информация и това, че почти не се обсъжда и никой
не споделя през какво точно е преминал, я забулваше в един плашещ воал на много въпросителни. Бях чувала само, че е много тежко – физически и емоционално, че веднъж започнеш ли, влизаш в един омагьосан кръг. Страхувах се страхувах, че няма да мога да го понеса физически и психически.

Щастлива съм, че в нашия случай д-р Персенска избра по-лек подход. Това зависи от много особености в здравословното състояние на двойката и единствено специалист може да вземе адекватно решение в зависимост от фактора – мъжки или женски. В нашия случай бяхме с неизяснен фактор. Процедурата ми беше с къс протокол, който според мен е доста по-щадящ за жената. Стимулацията беше кратка, около десетина дни (по спомен), като всеки ден си биех хормони вкъщи, ходех често на прегледи и изследвания, за да се следи развитието на фоликулите и допълнително в клиниката ми поставяха и добавяха още различни хормони през определено време въз основа на изследванията и прегледите. Следва пункция, при която се „събират“ зрелите фоликули, оплождане, следене на развитието на ембрионите – в нашия случай 5 дни, и накрая трансфер – процедура, при която ембрион/и се връщат в матката на майката, след като са достигнали определена фаза. Мисля, че така най-просто бих могла да обясня процедурата. Физически я понесох – бих казала леко, но емоционално ми се отрази зле и след края ѝ не бях на себе си.

„Снежинки“ в очакване

При първия трансфер, веднага след стимулацията, върнахме един 5-дневен ембрион. За съжаление, нямахме положителен резултат – нещо, което аз изживях доста тежко. След един месец почивка направихме замразен трансфер (след стимулацията и оплождането имахме общо три ембриона, първият върнахме на свежия трансфер, както споменах и замразихме останалите два). Така че си имахме две „снежинки“. Именно при втория трансфер върнахме двата замразени ембриона и тогава се случи нашето чудо – положителният резултат, въпреки че аз бях изгубила вяра след първия провал.

И онзи специален момент на двете чертички...

Спомням си изненадата, че тестът ми е положителен, защото няколко дни по-рано имах течение и бях сигурна, че това е цикълът ми и този опит е неуспешен. Боби беше сигурен, че ще се случи и не се изненада, когато му съобщих. Бяхме много щастливи от новината и искахме да споделим с всички, но предвид трудностите по пътя и това, че преживяхме един спонтанен аборт, решихме да изчакаме поне до 12-та седмица, за да споделим с близките си. Казахме веднага единствено на кумовете ни, които от ден първи са до нас и съпреживяват всяка трудност и успех.

Да срещнеш приятели по пътя...

Имах късмета да срещна жени, с които мога да споделям и съм безкрайно благодарна на всяка една от тях. А по време на подготовката за замразения трансфер, пред кабинета, се запознах с една много мила дама, която беше с мен – и на прегледи, и на трансфер, и също като мен забременя след години неуспехи. С нея и до днес поддържаме връзка и си пишем, за да споделим коя как се чувства и как растат бебетата.
Ние открихме нашия лекар в МБАЛ „Надежда“, там про- следявам бременността си и планирам да родя. Очакваме момченце и сме много щастливи!

Бъдещи планове

Планът ми е да запазя темите и съдържанието, което създавах досега и с които моите последователи са свикнали, като добавя и новото ми вълнение към тях. Видеата ми винаги са отразявали моите лични интереси и през годините са се променяли, както и аз съм се променяла. Смятам, че това е нормално развитие на нещата.

Най-добрият съвет...

Бих посъветвала дамите да не отлагат и да потърсят навреме специалист, който да им помогне, да направят каквото зависи от тях – да не забравят да се грижат не само за физическото, но и за менталното си здраве, да не се притесняват да помолят за съвет и подкрепа, да не губят надежда и да вярват в чудеса.