Днес се събудих рано. Светлината отново беше там, не знам откъде намира процеп. Сигурен съм обаче, че поне веднъж месечно ме посещава. Чувството е странно, защото колкото и да се опитвам да се скрия, не успявам. Доскоро си мислех как добре съм заключен, изолиран и защитен. Откакто домът ми отесня, идеята за сигурност започна постепенно да се изпарява. В едно съм сигурен – аз представлявам съвършено божествено творение и най-хубавото предстои.
Ще се родя. Съществувам ли, макар още да не съм се явил на белия свят? Личност ли съм? Обичан съм, следователно ме има. Това е отговорът на всички вътреутробни въпроси.
В началото ме определяха като зигота, после станах ембрион, фетус и сега съм здраво бебе. Да, образът ми се променяше, но душата не. Помня момента, в който маточната лигавица – най-меката възглавничка на света, нежно ме гушна, а аз здраво се вкопчих в нея. Потънах в тази дълбока прегръдка с наслада.
Чувам ясно кадифения глас на мама, познавам отлично звучния тембър на татко. Почти 9 месеца плувам в мечти за първата среща с тях. С цялото си сърце знам, че съм плод на любов.
Изпитвам непреодолимо желание за движение, сигурно поради липсата на по-важни интереси. Размахвам крака и ръце, забавлявам се, а може би акробатичните ми способности неимоверно много допадат на „публиката“ извън моята действителност.
Откакто ми поникнаха миглите, тутакси придобих самочувствие. Да, това е самородната, чистата истина – родителите ми ще се запознаят с извънредно забележителен наследник в мое лице.
Краят на бременността увенчава началото на живот, изпълнен с красиви цветове, думи, звуци, копнежи, картини, вълнения. Готов съм да бъда рицар на честта, великодушен и състрадателен. Нямам моралното право да разочаровам онези, които ме обожават.
Всяка клетка в мен шепти, че моментът е близо. Не се страхувам, привилегия е да се присъединя официално към семейното родословно дърво.
Часовете минават бързо, променям се всекидневно, а търпението на майка ми започна рязко да се топи. Тя, милата жена, непрестанно е в нервно очакване. Бих й цитирал следните думи: „Има време за всяко нещо и срок за всяка работа под небето“. Възрастните все препускат, гонят вятърни мелници, изкачват заснежени върхове, тичат, а после са уморени.
Аз, поставяйки себе си на тяхно място, бих погледнал към безкрайния хоризонт с благодарност и изпълнен с радост. Ще размишлявам, ще се смея и ще димам с гигантски глътки спокойствие.
