Добър ден, някак не се сдържах и реших да ви споделя за моето първо раждане (няма да е последно, надявам се), което се оказа истинско приключение. Или както моя мъж казва „Кой да предположи, че ще заформим такъв купон в болницата!“. Не си представяйте фойерверки или шампанско, работата се оказа съвсем друга, но пък научихме, че „кОпона“ има различен прочит.

Стана ли ви любопитно? Ако ме споделите пред публиката, позволявам на всички да се посмеят на мой гръб.

Та, започвам да разказвам. Много се вълнувах, че ще ставам майка – първо бебе, първа бременност, първи подобни емоции. Хормоните ме блъскаха яко в главата и повечето близки хора наоколо ме избягваха, защото не знаеха на каква фаза ще ме срещнат. От сълзи без причина ме избиваше на сериозно заяждане. Не знам кой ги натискаше тези копчета, но емоциите ми подскачаха като вълните в бурното море. По природа съм спокойна личност, агресията ми е чужда, ама… 9-те месеца отключиха в мен неподозирани заложби.

Събрах погледите на всички вкъщи, дори се питаха един друг (зад гърба ми) дали пък не съм бременна с близнаци.

Ми не, беше си едно бебе, което ме завъртя на малкия си пръст, още преди да се роди. Ох, отклоних се от темата. Дойде и онзи чакан миг, за който бях изчела хиляди коментари из форуми и фейсбук групи. И вашите лекции съм гледала, бяха ми полезни. На терена – разбирайте – в родилна зала, се оказа, че главата ми е празна и информацията е избягала някъде.

Да върна лентата малко назад… Водите ми изтекоха шумно, на касата в хранителния магазин. Защо шумно? Цялата опашка чу възгласите ми, паниката ми и истерията, която последва. Беше час пик, мъжът ми се превърна в Шумахер и се прибра 20 мин по-рано. Аз го чаках, облечена в накапан анцуг, с приготвен багаж, на входната врата. Юрнахме се към болницата със скоростта на светлината, въпреки че моят акушер-гинеколог ми каза по телефона да не бързам и да не си създавам излишен стрес. „Споко“, с една дума, „Туй бебе ще излезе все някак, това е сигурно…“

Целият коридор разбра, че съм отишла да раждам, изплаших горките родилки по стаите. Гръмогласна съм, няма да крия. Оставиха ме в една стая, да ме следят. Преглеждаха ме за разкритие – нямах. Дадоха ми топка за родилки, кляках, ставах, сумтях, ревах, защото се разтревожих, че няма да мога да родя нормално. Беше ми фикс идея да се размина със секциото. Само дула не си бях извикала с мен.

Писах в разни фейсбук групи и сондирах мнения. След няколко часа ми започнаха и болките. Зарадвах им се, после рязко си представих как напъвам и като вечен спомен ми остават хемороиди.

Преместиха ме, вече бях в родилна зала. Мъжът ми чакаше в колата, бях му забранила да се обажда на родата, но и да мърда оттам. Давам си сметка, че е било наистина глупаво да го карам да виси така, ама поне беше солидарен.

„Напъвай, дишай, спри, задръж“, подобни команди получавах. По едно време ми стана лошо, падна ми кръвното, силно започнах да се съмнявам, че детето има намерение да излиза изобщо. Бях като в сън, нещо между реалността и фикцията, не ми беше ясно кое е фантазия и кое истина. Преди да се усетя настъпи критичен момент, суетяха се около мен и… в крайна сметка се сблъсках с най-големия ми страх – родих със секцио.

Изтърпях болките, изпитах и други неволи, залях със сополи къде-що каквото имаше пред очите ми и за финал ме резнаха. Към момента си давам сметка, че съм била лигла и преди всичко съм изключително благодарна, че сме здрави, аз и детето, добре сме. На целия екип ще подаря по един златен медал – тези хора са уникални – изтърпяха ме, запазиха си усмивките и ме навигираха през целия процес.

Всъщност ние сами си измисляме проблемите, вместо да се радвам, аз живеех в страх и бях сложила етикети на различните опции за раждане. Не бива да се терзаем така. Сега знам – оставете се на ситуацията, приемете я с любов, с оптимизъм и вяра. Най-важната среща в живота е тази с бебето, не позволявайте на никого, дори на себе си, да открадне неповторимия ѝ вкус.

У дома вече сме трима, плюс една баба и заек. Всеки ден е изпитание, но и подарък.