Здравейте, имам нужда да споделя историята на първото ми раждане, което вероятно ще е и последното ми естествено такова. Да, историята не е много приятна, но пък я представям в нейния суров вид, защото вярвам, че тъкмо това я прави жива и истинска, разтърсваща и караща те да се замислиш…
Карах бременност по учебник, пиех достатъчно вода и витамини, движех се и нямах никакви проблеми до края на осми месец. Тогава, при един от прегледите ми, отношението на наблюдаващия ме лекар рязко се промени. В началото ми сподели, че е нужно да следим внимателно състоянието ми, защото приемът на медикаменти е довел до наличието на бактерия. В следващия момент, когато сумата за раждане при него, се оказа непосилна за мен, той заяви, че минава на частна практика и нужда от следващо посещение няма.На въпроса ми: „Да си взема ли направление, с което да отида при друг доктор?“ ми бе отговорено, че той си оставал мой наблюдаващ лекар, това не се променяло, просто нямало необходимост от още консултации. И тук, за първи път, не послушах вътрешния си глас, а се доверих на казаното от лекаря, водена също и от мързела, който ме беше налегнал в последния месец от бременеенето.
БДЕТЕ ЧАСТ ОТ ОБЩНОСТТА НА 9 МЕСЕЦА ВЪВ VIBER
Понеже съм по-дребничка, бях решила, че ако бебето надхвърли 3,500 кг. ще родя със секцио, да, но вече нямах доктор, който да ми каже колко е голям, и все пак не вярвах за месец да качи 600 гр, при положение, че в края на 8-ми месец беше 2,900 кг.
В последните дни редовно се замислях за това как ще напъвам да раждам, при положение, че вече изпитвах големи затруднения, дори в обуването на чорапи, например, въобще не можех да се сгъна. И все пак се успокоявах – докторите не са вчерашни, ако преценят, че е нужно, ще преминем към оперативно раждане.
Три дни преди термина ми, малкият доста шаваше, сякаш се опитваше да се завърти да гледа към гърба ми, но беше много голям и му беше прекалено тясно. Вероятно желанието му да излиза, беше вече голямо. Около 2 часа по-късно (около 20:00 ч.), в момента, в който си легнахме, усетих, че нещо се случва. Веднага отидох в банята и установих, че водите ми са изтекли. С мъжа ми се оправихме по възможно най-бързия начин, грабнахме багажа и се запътихме към болницата.
В родилното отделение ни „посрещнаха“ две акушерки, които меко казано не бяха очаровани, че ще им разваля съня. След 15-минутен разпит дали съм сигурна, че от мен текат околоплодни води и защо съм бързала толкова да ходя в болницата, преди идната сутрин нямало да родя, тръгнаха да търсят доктора на смяна, който дойде след повече от половин час и ми каза, това което вече знаех, че в действителност ми текат околоплодни води и разкритието ми е 1 см., контракции обаче още нямах.
По някое време през нощта ме гледаха на ехограф и ми казаха само, че гледат дали главата на бебето ще мине през таза ми. Около 21:00 - 21:30 ч. започнаха контракциите, но до 6:00 ч. сутринта още бях на 1 см. Включиха ми окситоцин и контракциите почнаха да ми надхвърлят прага на болката. Докато се борех с болките, на другото легло в стаята настаниха момиче, за което от разговорите на акушерките разбрах, че са му изтекли водите, но е изчакало до му зачестят контракциите, за да дойде. Отношението на акушерките към моята „съквартирантка“ бе меко казано пренебрежително. Дори ме накараха да ги „поздравя“ в ума си с някои не съвсем хубави думи. Помислих си, че следващия път ще дойда още по-бързо, все пак това им е работата - независимо дали са планирали да се наспят или не.
В Пловдив и областта - всяко второ бебе е родено със секцио
Последва момент, в който ме преместиха на друго легло, и ми казаха да си задържам дъха все едно съм под вода и да напъвам по същия начин, по който го правя в тоалетната. Добре, но очевидно не бяха наясно, че във вода аз се паникьосвам, а за почти 27 години още не ми се е налагало да „напъвам“ в тоалетната. И така… докторът и акушерката не бяха много доволни от напъните ми и почнаха да си подмятат реплики от рода на: „Ще се наложи помощ от приятел“ . Ако знаех за каква „помощ“ става въпрос щях да избягам.
След известно напъване казаха, че е време да се кача на магарето, а там ми беше още по-неудобно да напъвам и почнах да усещам по-слабо кантракциите, тоновете на малкия тръгнаха да се забавят и т.нар. „помощ“ започна. Една санитарка и една докторка ми сгънаха краката назад, докато израждащия ме лекар, ми натискаше корема. Това е най-ужасната болка, която съм изпитвала някога. Повтаряха ми да напъвам, но болката беше неописуема и в онова положение можех само да викам. Никога не съм била гласовита, но съм сигурна, че след мен ги боляха главите, а мен ме болеше всичко, но има още време докато стигна до там.
На доктора мисля, че му трабваха 4-5 натиска, може би е било за около 20-тина минути общо, междувременно акушерката ми би обезболяващо, направи ми епизиотомия, когато се подаде главата на малчо му махна пъпната връв от около врата и почна да го дърпа с въртеливи движения. Тук си помислих – „не може ли да е по-внимателна, ще му направи нещо“, но после пак отхвърлих мисълта с познатото „те са медици, те знаят по-добре от мен“.
Когато го изкараха, той не проплака, заведоха го зад една стена, където не виждах какво се случва, но след малко го чух. Най-тягостните минути, последвани от най-сладкия звън, но не ми го дадоха. След като изкараха плацентата и ме шиха 45 минути ме преместиха на носилка и ме избутаха до кувьоза на малкия, където той беше на кислородна палатка и със студен компрес на главата, но гледаше към мен и с устни правеше сукателни движения.
Не след дълго дойде и таткото, но не успя да види малкия, защото го бяха закарали в интензивното, а малко след това понесоха и мен към реанимацията, където въпреки болезнените шевове, натъртеното по корема, главоболието и болката в гърлото от викането, заспах и колкото и да се мъчеха да ме събудят, за да пия вода, аз просто трябваше да спя, за да преглътна станалото.
Когато се събудих, първо питах за малкия, но другото момиче в стаята нямаше как да знае нещо. На вечерната визитация попитах педиатърката, а тя ми каза, че имал последици от тежкото раждане. На сутрешната визитация попитах отново и отново ми бе казано същото. За щастие обаче, ми съобщиха, че в 13:00 ч. мога да отида да го видя в интензивното. Там по принцип ходят малките бебета, а моят обратно - беше там, защото беше 3,670 кг. и се затрудних с раждането му. Последици от тежкото раждане, това ми съобщаваха непрекъснато лекарите.
На другия ден попаднах на малко по-разбрана докторка (мисля, че е детски невролог) в интензивното, която ми обясни, че малкият има мозъчен оток. На третия ден пак ми завъртяха плочата с последиците и ме изписаха. Аз бях почнала да се отчайвам, не ми даваха никаква съществена информация за малкия, а за мозъчен оток в мрежата пише, че може да няма последици, но в по-тежките случаи може да се стигне до детски паралич или дори смърт.
Мен ме изписваха, но за малкия не можеха да ми кажат дали ще го държат още дни, седмици или месеци. Не трябваше да става така, не го пожелавам на никоя майка. Да го усещаш в себе си толкова дълго, да му говориш, да го милваш, да се грижиш за него и изведнъж да ти го вземат, без да ти дадат да го пипнеш дори, какво остава да си го гушнеш, както копнееш да направиш още от мига, в който си разбрала, че в теб расте нов живот.
Вече нямаше да мога и да го виждам, защото ме изписваха, досега поне можех да го наблюдавам - първия ден беше целия в тръбички, а на третия имаше само една за следене на показателите.
Последваха дни на неведение. Звъняхме всеки ден, за да питаме как е и има ли нужда от нещо. Когато отидохме да му занесем още памперси, излезе началникът на отделението и каза: „Ами да, по-добре е. Ключицата зараства.“ При което, и двамата с таткото, с уплашени погледи, недоумяващи какво се случва, попитахме: „Какво му е на ключицата, защото знаем само мозъчен оток да има.“ Професорката беше видимо недоволна, че знаем за отока и на думи го омаловажи пред фрактурата. На другия ден обаче, по телефона попаднах на детската невроложка, която ме увери, че имено заради мозъчния оток го държат.
След всички премеждия и трудности, на дванадестия ден от раждането, го изписаха. Малкия ще трябва да го водим периодично на невролог, а аз се оказа, че имам свличане на влагалището, заради тежкото раждане. И всичко това, защото отказах да послушам вътрешния си глас и защото следящият ме лекар ме изостави в последния месец…
Текст: Мама Тина
