Забременяването ми беше желано и очаквано събитие и независимо че с приятеля ми нямаме сключен брак, решението ни беше продиктувано от голямата ни любов и готовност за поемане на пълна отговорност. Заедно сме вече 10 години, а повече от 6 години живеем под един покрив.
Въпреки че не посещавах училище за бъдещи родители, беше ми любопитно и интересно да чета всякаква литература – книги, списания, в интернет, да слушам разкази на приятелки, минали по този път, които обаче пречупвах през призмата на собствената си осведоменост и емоционална обвързаност с моята бременност. Някои казват, че не е препоръчително през 9-те месеца да се натоварваш с какви ли не истински историйки, но аз съвсем не съм съгласна с това – важно е да си добре осведомена за физиологичните промени, които настъпват в организма на бъдещата майка, за развитието на плода, за поддържането на доброто физическо и психично здраве и на двамата родители.


Очаквах с нетърпение, а и до днес е така, всеки следващ брой на “9 месеца”. От него освен всичко останало получавам полезен опит и добро настроение от читателските истории и безбройните конкурси, мечтаейки си за времето, когато и аз вече като горда майка ще включа своето бебче в някой от тях и ще споделя собствените си преживявания.
Бременността ми имаше своите прекрасни и не толкова прекрасни мигове. Проблемите преминаваха, а красивите спомени остават, за да топлят сърцето ми цял живот.

С приятеля ми сме от провинциален град, но решихме да посещавам женска консултация в София и там да родя. Още на втория месец на бременността тестът за токсоплазмоза се оказа положителен и двамата с бъдещия татко бяхме сломени при мисълта за раздяла с още мъничкото като зрънце неродено детенце. Акушер-гинекологът ми изпрати серум от кръвните ми проби в специализирана клиника, където се установи, че имам изграден имунитет към болестта и няма опасност за бебето. Независимо от първоначалната ни уплаха, все пак направих всички необходими изследвания – задължителни и препоръчителни (за спина бифида, синдрома на Даун, сърдечни малформации и т.н.), за да сме сигурни, че всичко ще е наред. Ужасното гадене и повръщане ме съпътстваха почти до петия месец.
Последваха обаче приятна почивка на морския бряг, спокойна атмосфера вкъщи, дни и вечери с приятели, дори към 6–7-ия месец поработих малко. Още докато бях малка, винаги ме е било страх от раждането и изобщо ми прилошаваше от всякакви медицински интервенции. С течение на времето обаче и с напредването на бременността придобивах смелост и увереност и благодарение на многото информация, която бях събрала, когато моментът настъпи, бях напълно спокойна и уверена в себе си. Желанието на бъдещия татко да присъства на раждането на дъщеря си, подкрепата му в този момент, доверието ни в лекаря до мен, изборът на родилен дом с добри традиции предопределиха добрия изход на 9-те месеца.
Раждането беше богато на преживявания, а лекарят ми каза, че е било “голям екшън.” Водите ми изтекоха през нощта и имахме неприятно пътуване по заледените пътища от нашия град до столицата. Бях приета и настанена във ВИП зала, която беше само за мен и таткото. Бях под непрекъснатото наблюдение на нашия лекар и отзивчиви акушерки. След като почти родих по нормален начин, и достигайки не без усилие до 8 см разкритие, събралият се екип от специалисти реши да направи секцио по спешност. Причината беше, че сърдечните тонове на бебето започнаха да се губят. Така две седмици преди термина ми на 8 март аз и таткото получихме най-прекрасния подарък – нашата дъщеричка Стела. Невероятен и незабравим момент!
Напоследък много се говори за цезаровото сечение по желание. Бих си позволила да посъветвам бъдещите майки да са по-уверени в себе си, да са по-добре подготвени и да имат доверие на специалистите, които неслучайно предпочитат и препоръчват естественото раждане. Въпреки операцията и трудния реанимационен период аз предпочетох бързо да се изправя на крака и да се насладя пълноценно на първите дни с моето бебе. Сега отглеждаме дъщеричката си с много любов и внимание, имаме подкрепата на близките си и сме настроени оптимистично за бъдещето. Всеки ден водя дневник, придружен от много снимки (както правех и през бременността), защото съм сигурна, че когато ярките спомени избледнеят, той ще е интересно четиво за цялото семейство, а и безценен източник на съвети, надявам се, при следващата ми бременност и отглеждане на ново бебе. Искам да отправя специални благодарности към д-р Валери Гергов от I САГБАЛ “Св. София”. Благодаря!