Здравейте, казвам се Валентина Толина, коментирах ваш пост във Фейсбук по темата за успешна бременност и еднометриоза. Поканихте ме да споделя своята история и ето, пиша ви.

Не знам откъде да започна. Може би оттам - защо семейството ни иска дете. С моя мъж сме заедно от 2012 г. Имаме едно по-голямо момче – Никола. Спомням си, че веднага след като го родих (още бях на магарето), израждащата ме докторка попита дали в бъдеще планирам и второ дете. Аз с въздишка отговорих „Да!“. Явно бяха сигурни, че поне в този момент всички отговарят с „Не" - видимо екипът се изненада от моя отговор.  

Четири години по-късно, с мъжа ми решихме, че е време да изпълним това наше желание. В рамките на четири месеца нищо не се случваше и аз реших да отида на преглед. Да, звучи рано за съмнения относно наличието на някакъв проблем, но баткото се получи буквално първия опит. Поради това неуспешните опити ме разтревожиха. Мислех си, че със специалиста ще обсъждаме просто как да стане по-лесно бебето. С обърната матка съм и въпреки уверенията, че ще зачена трудно, това изобщо не беше така. Предполагах, че ще се наложи да помислим за малко по-различни пози, следене на овулация или нещо такова. Аз не споменах с какъв проблем отивам и прегледът протече съвсем рутинно. Накрая обаче си споделих мъката и докторката реши да ме прегледа с вагинален ехограф. Откри киста 4 см на десния яйчник. Докторката не ми вдъхна никакво доверие, защото всичко обясняваше с добавка „евентуално", „не е сигурно", „не се знае".

Реших да потърся второ мнение в лицето на проф. Ковачев във ВМА. И тук искам да вметна, че за мен той е невероятен, изключителен специалист, много търсен, зает, но не пренебрегва нито една част от прегледа, лечението или възстановяването на пациентите си. Неговите думи бяха: „Говорим за ендометриоза и трябва да те оперираме. Няма какво да чакаш, сама няма да се махне тази киста. Търси си лекар." Да, странно звучи, но той нито веднъж не се опита да ме привлече като негов пациент или да платя за избор на екип. Аз обаче вече бях решила, че е моят човек и така ме прие на следващия ден за изследвания, прием на очистително и подписване на документи.

Няма да крия – за кратко бях готова да се откажа, защото трябваше да подпиша информирано съгласие, че при нужда, могат да отстранят органи. А ние искахме второ дете! Проф. Ковачев и този път ме подкрепи и успокои, че той не реже „ей-така“ и няма да се стигне дотам.

Помня, че преди да се оставя в ръцете на анестезиолога, той ме попита къде бих искала да бъда към онзи момент. Исках да кажа "вкъщи", разбира се, но знаех, че ще се разплача, за това продумах -  "Джибути" (държава в Източна Африка) и се усмихнах. Анестезиологът също се засмя и шегите започнаха.

Следващото, което ми изниква в съзнанието, е как моят доктор, се опитва да ме събуди. „Валя, Валя, отвори очи…". Трябваха ми няколко часа да изляза напълно от упойката, да се фокусирам и разсъждава правилно. Докторът дойде с добрите новини. Наистина е ендометриоза, а не рак, защото 100% диагноза се поставя след експресна хистология по време на операцията. Милата ми майка пропътува 7 часа в едната посока, за да ме види едва за 15 мин на втория ден след операцията. Това няма нужда да го коментирам, без думи съм. Чувствах се окрилена, освободена, преродена! Обясняваха ми последващото лечение с хормонални инжекции в корема, странични ефекти като при менопауза, но за мен това беше просто част от пътя към мечтаното дете. Операцията донесе и новини за запушена фалопиева тръба, сраствания, раничка на шийката на матката. Но страшното беше минало, дори да се беше наложило инвитро, нямаше какво да ни събори. 

Минаха нови шест месеца. Чувствах се като бабичка с моите топли и студени вълни, сънливост и +15 кг. Последва още година в опити да оправим всичко, което можеше, но запушената тръба не я пипнахме. С мъжа ми решихме, че е дошъл финансовият час най-накрая да направим сватба. Толкова си мечтаех да се видя в бяла рокля, да ме вземат с оркестър, да танцуваме на нашата песен. В края на март 2020 г. трябваше да ходим до Асеновград за рокля. Всичко по сватбата беше готово, само дрехи нямахме. Датата щеше да е 01.08.2020 г., но настъпи коронавирусът. Сватбата я отложихме за тази година, предвид сложната обстановка, нямаше как.

Една вечер по новините дадоха доктор от клиника за репродуктивна медицина, който почти се разплака, обяснявайки как са замразени процедурите по инвитро и как той трябва да каже на жени с ендометриоза, че се налага да чакат. Докторът ми беше казал, че болестта се връща, не е хубаво да чакам, но аз бях минала най-лошото и гледах с усмивка към бъдещето. Тогава този доктор ми подкоси краката. Вечерта с мъжа ми решихме, че няма да чакаме да мине сватбата.

Май месец направихме първите опити, но не се получи. Все пак бях със запушена тръба и препоръка за инвитро. Но с вяра и упорство, в средата на юни, най-сетне видяхме двете чертички. Близо три години след четирите месеца отрицателни чертички. Щастието беше неописуемо. Нашето бебе е заченато на 01.06, тематично, нали все пак подписахме с най-близките си - освен „ендо“ е и „ковид“ бебе.

Бременността нямаше нищо общо с първата, нито раждането. Два месеца бях на легло с разрешение за ставане само до тоалетна и баня, дори се хранех в леглото. Гледах и баткото, защото градините не работеха. Мъжът ми се молеше за няколко дни в месеца хоум офис, за да е покрай мен. Проведох и терапия за задържане и така, след всички предизвикателства, в 35-та седмица се роди Иваил. 2700 г и 50 см, а пъпната му връв беше на възел.

Благодаря на д-р Гърчев от „Майчин дом“. Спомням си как ми каза, че раждам късметлия, защото, ако възелът се е бил стегнал... Както и да е, нашето бебе е късметлийче още преди да бъде заченато! Живот и здраве и трето искаме, но засега просто се радваме на пълната ни къща.

Искам да уточня, че това, което най-много ми помогна бяха три неща: страхотната подкрепа от мъжа ми и семействата ни, невероятният доктор и позитивните мисли. Аз през цялото време бях абсолютно убедена, че нещата ще се получат. Не съм се съмнявала и всичко приемах и чаках с усмивка! Всичко си струваше!

ПРОЧЕТИ ОЩЕ