Здравейте, мило списание! 

Споделяте чудесни истории. Чета ги, съпреживявам болката, летя от щастие, заедно с майките - мечтали, чакали и минали труден път, за да имат дете. Усмихвам се, плача, благодаря, моля се да се раждат повече бебчета - здрави, с лекота, без излишни усложнения за майката и плода. 

Моята история...

Не е специална, различна, трогателна и тъжна, просто си е моята и я обичам такава, каквато е. Ще ви разкажа малка част от нея, вие преценете дали е нужно да я споделите с вашите читатели. Ако го направите, съм сигурна, че ще те ще отправят към мен някоя друга окуражителна дума и вероятно ще намеря търсената и загубена в мен наскоро хармония. Ще ви бъда безкрайно благодарна, ако го направите. 

НАУЧИ КОГА Е ТВОЯТ ТЕРМИН 

Когато бях малка, съм споделяла на близки приятели, че желая да забременя на 27 години. В момента съм на 30 и очаквам първата си рожба. Благодарна съм, че се случи именно сега, по-готова не съм се чувствала, подредила съм живот, за който съм мечтала и който знам, че ще бъде добър за детето ми. Не съжалявам, че се случи сега, а не, когато бях на 27 години, както съм си представяла и мечтала преди. Вярвам, че в живота нищо не е случайно и съм благодарна за всичко. 

Е, не мога да скрия, опитите започнаха отдавна. Ако си спомням правилно, бях на 25, движех се по идеята да забременея или родя на 27, не знам защо толкова се бях вкопчила в тази цифра. Имах известни проблеми и знаех, че няма да се случи от първия път, но и не предполагах, че ще са нужни цели 5 години, за да оживее мечтата ми за дете.

Но, както казах по-горе, щастлива съм, че се случи именно сега. Както се казва - съдбата явно си знае работата. Когато видях двете чертички... знаете ли, дори не мога да опиша емоцията. Може би мамите, чакали 5 години да ги видят, ще ме разберат. Да, щастието беше наистина огромно, нищо не можеше да го помрачи. С човека до мен започвахме нов етап от живота ни, бяхме подготвени, готови, нетърпеливи. 

Засега бременността ми прочита спокойно, съвсем леки сутрешни неразположения, на моменти по-тежка умора... Знам, че всичко си заслужава и колкото и странно да звучи - дори се наслаждавам на неразположенията, знаейки, че след тях ще прегърна своята чакана рожба. 

На 43, с три деца и бременна с близнаци - как ще се справя?!

И тук. Идва моят "проблем". Миналата седмица научихме пола. Винаги, винаги, винаги съм си представяла, че ще бъда майка на момче, копнежът да имам момче винаги е бил толкова силен в мен, че никога дори не съм допускала другата мисъл, че е възможно да имам момиче. 

Е, познайте - ще бъдем родители на момиче. Приятелят ми се зарадва, разбира се, макар и с него да сме си говорили винаги за момче, дори бяхме готови с името, за него е важно детето ни да бъде преди всичко здраво. Да, за мен също, но... въпреки това не успях да се зарадвам истински, нещо в мен ми попречи. 

Откакто научих, че в мен в расте момиченце, не спирам да мисля за това, че няма да имам момче. Чувствам се разочарована и ме боли, боли ме, защото смятам, че е направилно, заради дъщеричката ни. Опитвам се да приема новината, не спирам да милвам корема ми и да говоря на бебето в него мили думи, но зад тях стои и мисълта за изненадата в пола на детето. Искам да се отърся, защото ми е виновно, но емоцията в мен е по-силна. 

Нямам търпение да се срещна с детето ми. Мисля си... вероятно щом я прегърна, ще забравя за всичко останало, знам, че ще я обичам безкрайно, аз вече я обичам така. Но ми е виновно, виновно ми е, защото другата мисъл не ме оставя... 

Особено е. Надявам се неприятната емоция на изненадата и разочарованието да е временна и скоро да забравя за нея. Надявам се силно и малкото съкровище вътре в мен да не я усеща. 

Скоро ще прегърна детето си и ще осъзная, може би, че всички тревоги са били излишни. Защо ви споделям? Защото почувствах нужда да го направя. Иска ми се да разбера, че не съм сама, че и други мами са се чувствали така, вероятно това ще ме успокои...

КАЛКУЛАТОР ЗА ПОЛА НА БЕБЕТО

Желая ви здраве, обичайте човека до вас, подкрепяйте се, не пускайте в себе си негативни усещания, радвайте се на всеки миг, той ни е подарен и ще отмине така, както е дошъл - неочаквано и без предупреждение.  

Благодаря, че отделихте време за моите думи.

Михаела, 30 години, Силистра

ПРОЧЕТИ ОЩЕ