До средата на миналия век повечето раждания в България, особено по селата, са се извършвали в домашна обстановка, като близките на раждащата са се опитвали да запазят в строга тайна родилния акт. Приемало се е, че ако външен човек узнае за него, процесът може да се усложни. Ако тайната не е можело да се запази, трябвало е да се изпълнят определени действия, чрез които да се предотвратят усложненията.

За да помогне на бъдещата майка, този, който е узнал за раждането, трябва да плюе в чаша и тази плюнка, примесена с вода, да се изпие от жената. Ако това е съпругът й, той е трябвало да отиде при раждащата, да хване полите на ризата й, след което тя се е освобождавала от родилните болки и детето се е раждало. Бабата, която е помагала при раждането, е носела различни билки и мехлеми.

На бъдещата майка й давали да пие вода, в която всички домашни са натопявали ръцете си, вода, в която са били угасени живи въгленчета или е била натопена билката Богородична ръчица. През дрехите на раждащата са промушвали совалка или яйце, изсипвали са през пазвата й вода, която е минала през совалка. Когато раждането се е бавело, са правели магия против „заклопване”. Изпращали са млада жена да нахрани кон (расов, породист). Бъдещата майка му е давала да яде ечемик направо от престилката си.

Вярвало се е, че нахраненият кон й дарява сили да роди.
Щом детето дойдело на белия свят, са внимавали то да не докосне земята. Ако паднело, ще е лошо, нехранимайко, ще е сиромашко и нещастно цял живот.


Веднага след раждането новороденото внимателно се е оглеждало. По традиция в Европа вярват, че ако бебето се е родило с „було”, „риза”, ще има късмет в живота. Българите са вземали парченце от тази “риза” и са го изсушавали, а след това са правели амулет, който е пазел от куршум.
Особено значение е имала и плацентата, наричана „последък”. По нея е можело да се гадае колко още деца ще има майката.
Европейските народи също съхраняват някои обредни практики, свързани с родилния акт.

Поляците са слагали новороденото до печката, за да бъде къщовник. Чехите и словаците дълго са съхранявали древната римска традиция да оставят новороденото на земята, за да вземе живителна сила от нея. Германците са тупали бебето по гърба, за да изплаче по-силно. Веднага след раждането бащата е засаждал плодно дърво. По това как расте то, са следели и развитието на детето. Когато детето се е разболявало, първо са лекували дървото, а после и детето. Швейцарците са хранели току-що родилата жена със супа от черна кокошка, за да й даде сили да се възстанови.

Във Франция е бил разпространен обичаят „кувада”. В деня след раждането бащата на бебето е лягал на легло и символично е преживявал родилните болки и мъки на своята съпруга. Така той е приобщавал детето към себе си и го е признавал за свое. При италианците, когато родилните болки са започнели, бащата е излизал на двора и бавно е заколвал кокошка, защото се е вярвало, че както животът напуска птицата, така той изпълва детето. Португалците са били убедени, че ако новороденото е с дълги уши, ще доживее до дълбока старост. Белгийците внимателно са оглеждали новороденото, като са търсели белези по неговото тяло, които са предвещавали бъдещата му съдба.

Ако то има бяло петно по ноктите, са вярвали, че като порасне, ще стане безстрашен воин. Ако по време на първия си сън бебето спи с разтворени крака и ръце, ще е щедър човек, а ако е свито на кълбо – скъперник. Изключителна радост е предизвиквала рижавата коса на новороденото, защото това е било знак, че ще е белязано от Бога с много щастие. Ако детето е с гъста къдрава коса на челото, ще стане учен. Албанците са покривали лицето на новороденото с кърпа, за да не е безнравствен човек. Когато са чуели някой да ругае, назидателно казвали: „Явно майка ти не е закрила лицето ти, когато си се родил!” Шведите са поставяли в постелята на родилката парче дърво, за да й дава сили.

ПРОЧЕТИ ОЩЕ