Днес синът ми успя да ме разплаче от умиление с едно много смешно изразено признание. По неговия най-чист и детски начин ме накара да се почувствам най-щастливата майка на света. Изумително е как понякога едно дете може да те остави наистина без думи. Ако можехме всички от време на време да поглеждаме към света през детските очи, сигурно щяхме да бъдем по-добри, по-искрени и щяхме да живеем по-щастливо. Обичам да се вглеждам в очичките на моето детенце. Понякога се смея на неудобните ситуации, в които ме поставя с откровените си реакции към всичко, което ни заобикаля, а понякога очаквам с нетърпение да видя усмивката му.

Вкъщи със сина ми Кристиян всеки ден си отделяме време само за нас – играем, боричкаме се, правим по някоя лудория и се смеем. За него е голяма радост да прекарва повече време с мама, а за мен това е най-хубавата част от деня. Независимо колко натоварен и напрегнат е бил денят ми, времето, споделено с детето ми, е време, в което освен че мога да го гушна, мога да забравя за всички сложнотии в живота на възрастния и просто да се радвам на мига – по най-спонтанния и обикновен начин, по който го правят децата. Обожавам моментите, прекарани със сина ми. Опитвам се да го уча на много неща, опитвам се да му създавам радост, опитвам се да му показвам колко много го обичам, а и често му го казвам.

А днес получих най-милия отговор. Кристиян ме извика, за да ми покаже (с голяма гордост) какъв шедьовър е нарисувал върху шкафа в неговата стая. Шкафът не приличаше на нищо, но той сияеше от задоволство. Реакцията ми беше: „Ауууу, чудесно е! Толкова те обичам, ти си ми детенцето, моето слънчице”. А знаете ли той какво ми отговори? „Нееее, мамо, ти си моето детенце, защото много те обичам!” Първоначалното ми импулсивно желание беше да го поправя, че аз съм майка му, а той е детенцето, но се спрях. Сърчицето ми се разтупка. Това беше най-милото признание, което една майка може да получи от детето си. Той знае колко много го обичам и иска да ми отговори също с обич.

В този момент бях наистина най-щастливата майка на света, щастлива от това, че съм успяла да гледам детето си и да се грижа за него така, че то съвсем съзнателно да се чувства обичано. А това е най-важното. Нашите малки съкровища имат нужда да им даваме обич, да бъдем до тях, докато опознават света. На тях не им трябват хиляди играчки, скъпи дрешки и модерни обувки. Те имат нужда да растат с мама и с татко, имат нужда да оставим за малко всичко настрана, да се смеем заедно с тях, да станем отново на три години, дори това да е за сметка на изрисувания шкаф или съсипаната нова рокля на мама.

Кристиян е на 3 годинки. Той още не знае какво е завист, не познава лъжата, но знае какво е обич. Няма по-голяма награда за една майка от това.

Днес, вместо аз да покажа на моето дете нещо ново, всъщност той показа на мен какво е обич в най-истинския, в детския смисъл на тази дума. Не съм сигурна, че мога да опиша с думи емоцията, която изпитах днес. В този момент ми се прииска и аз да се обадя на моята майка и да й кажа колко много я обичам. Уж имаме опит, вече сме родители, зрели сме, носим отговорности, а понякога децата ни обръщат внимание на това, което наистина е важно. Понякога си задавам въпроса: в общуването с децата кой научава повече – детето или родителят?

Текст: Юлияна Мутева

ПРОЧЕТИ ОЩЕ