До всички бъдещи майки в моето положение.. не сте сами… Казвам се Ивет, на 27 години и отскоро съм майка на едно прекрасно и лъчезарно момиче, но през какво преминах, за да се радвам днес на усмивката ѝ?
През много, много неща, благодарение на които днес съм по-силна от всякога и съм благодарна на себе си и най-вече на тялото ми, че износи моето момиче. Всичко започна декември 2021 г., когато с моя съпруг решихме да имаме детенце – тогава аз бях на 25, а той на 28. Детенцето беше планирано и направено с много любов – получи се от втория път – денят в който видях двете чертички, осъзнах, че животът ми се променя и най-хубавото тепърва предстои – плодът на нашата дългогодишна любов бе на път.
9 месеца препоръчва
ЕЛЕКТРИЧЕСКА ЛЮЛКА TRIUMPH на CANGAROO
Когато всички около теб имат две деца, а ти се бориш да родиш поне едно
В началото беше прекрасно, първоначално посещавах акушер-гинеколог, който всъщност ми потвърди, че действително съм бременна, но доверието между пациент и лекар не се осъществи, затова на съвсем ранен етап се преместих от него. Бързо открих моя лекар, за щастие, на когото съм благодарна за всичко -- благодарение на него и на неговите всеотдайност и професионализъм, днес аз гушкаш и се радвам на момичето ми. Но нека се върна към началото.
Предлагат по-висока еднократна помощ при раждане
Той ми предписа необходимите витамини за бременни, започнаха ежемесечните ни срещи. Забременях първите дни на април и до началото на юни бременността ми беше прекрасна, имах възможност да се движа и да бъда активна, до момента в който на 11 юни за първи път прокървих силно и това беше само началото на всичко, което предстоеше.
Бебето в утробата много ясно усеща, ако не е желано
Веднага се обадих на моя акушер-гинеколог, приеха ме в болница, два дни бях на системи и под наблюдение, защото имаше опасност за плода. Преди да изляза от болницата, гинекологът ми ми каза, че за да задържа бебето и да мога да го родя здраво, оттук насетне моята бременност ще премине единствено и само на легло, защото се води рискова.
Как да приучим бебето/детето да спи в кошарата, а не до мама и тати
В тези моменти най-много подкрепа и любов получих от съпруга ми, който беше неотлъчно до мен -- психически бях срината, знаех, че до края на бременността ми трябва да бъда на легло и въпреки всичко нямах идея какво ме очаква. Месеците минаваха, ходех на прегледи и се потвърждаваше, че всичко е наред с бебето до момента, в който отново не се наложи да ме приемат в болница за задържане на плода, защото се оказа, че шийката на матката ми е прекалено скъсена и има риск да загубя бебето. Последва мъчителна една седмица в болницата, правиха ми непрестанни вливки и изследвания, постоянно бях под наблюдение и на прегледи. След като ме изписаха имах предупреждение изобщо да не ставам и да не се натоварвам, за да може да задържим бебето.
Времето пред екрана често е причина детето да проговори по-късно
Следващата ми среща с болницата отново беше през ноември месец, отново ме приеха поради кървене и дори със съмнение за разкритие, но ситуацията бе овладяна и нещата се наредиха.
Дойде и декември месец, месецът в който щях да родя моята дъщеря с планово секцио. Беше 9 декември и отидох на последен контролен преглед преди секциото (то беше планирано за 12.12), гинекологът ми ме изпрати на тонове, като това, което ме очакваше, беше повече от притеснително за мен и за бебето.
Тоновете на бебето не бяха ясни, след около 2 часа отново отидох на тонове и отново детето не се усещаше, като след вторият опит веднага влязох в болницата с усещането, че още днес ще родя детето ми, но нещата успяха да се овладеят навреме, детето започна да реагира и започва да се движи, екстремната операция се размина. Най-сетне, но и не прекалено рано, а точно навреме… В понеделник, 12.12.22, родих моята красива и борбена Анастасия – плод на любовта.
Защо пиша всичко това?
Искам да споделя моята история, защото знам, че някъде там, някоя бъдеще мама минава по същия път, по който аз вече преминах -- знам колко е трудно физически и психически. През главата на една бъдеща майка в такива моменти бишуват всякакви мисли и това е съвсем нормално.
Най-желаното дете ме докарва до лудост
Надявам се да докосна дори една мама с моята история и да ѝ покажа, че е силна, борбена и през каквото и да преминава, да не губи вяра, да се доверява на своя акушер-гинеколог, да има подкрепата и любовта на най-важния човек – нейния съпруг. Ние, жените, сме склонни да се справим с ВСИЧКО. Неслучайно природата ни е дала привилегията да носим и раждаме живот. Бъдещи мами, вие сте силни, не го забравяйте. Ще се справите с всичко и накрая ще гушкате своите рожби. Не сте сами!
