Текст: Мариела Михайлова-Стефанова (тел. 0899 995 944) и Людмил Стефанов (тел. 0898 586 888), психолози и психотерапевти, създатели на Психологически център „Аз и Ние". Занимават се с индивидуално консултиране и психотерапия, работят със семейства и групи.

При раждането

Тогава бебето преминава от един свят в друг. Трансформацията в начина му на живот е толкова значителна, че не може да се оприличи с нищо друго. От защитената среда в утробата то попада във външния свят, където е изцяло зависимо от волята на други хора. В тези първи часове, дни и седмици от живота си бебето има нужда да преживява отново сигурността и спокойствието, в което е пребивавало в пренаталното си развитие. Когато майката го държи в прегръдките си, когато го кърми, то чувства топлината на нейното тяло, нейната миризма, чува сърцето ѝ. Това са усещания, които отново го връщат към сигурността и спокойствието, което е чувствало в утробата. Създавайки му тези усещания, майката помага на детето да изгражда необходимото му първично доверие към света. За родителите е важно да знаят, че в тези първи месеци от живота си детето не може да се разглези от внимание и гушкане. Бебето има жизнена нужда от тях. Когато плаче, добре е да бъде успокоено. Ако бебето плаче и майката през това време трябва да му приготви шишето с храната, добре е да му обясни това с думи: „Спокойно! Мама приготвя шишето и сега ще дойде!”. В тази възраст, когато формира доверието си към света, трябва да откликваме на нуждите на бебето, за да не се чувства изоставено.

Ако се случи детето да преживее травматични събития, които го отделят от майката в този най-ранен стадий от живота, това често оставя следи в неговото развитие и израстване. Имаме предвид събития като постъпване на майката в болница, поставяне на детето в кувьоз за по-продължително време след раждането му или подлагането му на различни медицински интервенции, които са плашещи или свързани с хоспитализиране. Колкото в по-ранна възраст и колкото по-продължителни са тези събития, толкова по-трайно е тяхното въздействие.

Влиянието на такива събития може да се преработи и те да се редуцират и преодолеят, ако с бебето се говори за всичко, което предстои, и му се обяснява това, което се е случило. Например майката държи бебето в ръце и с нежен и спокоен глас му обяснява: „Когато се роди, лекарите решиха, че е добре да постоиш в кувьоз. Там ти беше трудно без мама. Беше те много страх. Аз също през цялото време много исках да си с мен и да те гушкам. Но това вече свърши. Край! Ти си добре и всичко е наред. И сега вече ще си бъдем заедно. Ето, виж колко е хубаво мама да те гушка!”. Или ако майката трябва да отсъства за няколко дни, тя обяснява на малкото си бебе: „Сега мама за два дни ще бъде в болница. И баща ти и баба ти ще се грижат за теб. Те много те обичат и можеш да си спокоен/спокойна”.

Ако подобни травмиращи събития останат непреработени от детето, когато стане възрастен, то продължава да изпитва страх от изоставяне. И този страх може да се актуализира и да предизвиква драматична криза при множество ситуации, с които животът ни подлага на изпитание: раздяла с партньора, напускане на работа, смяна на населеното място.

Когато бебето започне да пълзи, а след това проходи

Това са важни стъпки към неговата автономност. Тогава детето за първи път в живота си става способно да си постави цел и да я достигне: „Ще отида до ей онази масичка и ще видя какво има там. И как са нещата върху нея на вкус и на пипане”. При тези действия на детето родителите често изпитват страх то да не се нарани или да не сложи в устата си нещо неподходящо. Водени от този страх, те вървят след него, дърпат го назад и повтарят: „Не пипай!”. Реакцията на детето може да е много емоционална, придружена от плач и бурно несъгласие. Чували сме родители на консултация да казват: „Какво става с моето дете? Още преди първата си година навлезе в „детския пубертет” и започна да се инати. Това по принцип не се ли случва на две години?”. При тази емоционална реакция детето отстоява първите си опити да опознава света чрез всичките си сетива и да си поставя цели. Нека за миг да си представим какво би се случило, ако детето на една година наистина започне да „не пипа”. Тогава със сигурност можем да прогнозираме, че когато стане възрастен човек, то ще бъде апатично и нецеленасочено. Разбира се, това не означава, че родителят трябва да разреши на детето да прави каквото си поиска. Всепозволяващият и прекалено либерален родител действа невротизиращо на детето си. Добрият вариант е, когато предметите, към които то се насочва, наистина са опасни и трябва да му се вземат от ръцете, същевременно да му се предложи заместител: „Стъклената чаша ще я оставим в шкафа и ще ти дам тази дървена лъжица. Ето чуй как чука по пода!”. В тази възраст често се оказва проблем страхът на много майки, че детето може да се нарани. То има нужда да бъде оставено да прави своите „разузнавателни походи”, а когато се почувства застрашено, по собствено желание да се върне при майка си за подкрепа. И ако майката прекалено много го привързва към себе си, тя установява с него близка връзка, но в същото време блокира стремежа му да изследва света и фрустрира неговото развитие. Тук е важно да отбележим, че причините за такова поведение на майката често са свързани с нейния страх от изоставяне, който идва от собственото ѝ детство.

Първите думи и проговарянето на детето

Те бележат важен етап в неговото развитие. Тогава, естествено, възниква проблемът с разбирането. Първоначалната детска реч има различна логика от тази на възрастния. Поради липсата на достатъчно усвоени думи детето конструира и използва така наречените „думи монолити”, които са натоварени с множество смисли. Например, ако детето при проговарянето си започне да нарича водата „ода”, то може да каже „ода”, имайки предвид чашата, защото в нея се сипва вода, след това може да нарече „ода” и млякото, защото е течно, а после и коритото, в което го къпят с „ода”, а също и самия процес на къпане. Това е език, подчинен на асоциативните връзки, който често остава неразбран от възрастните, и детето може да реагира емоционално, когато не го разбират. В този етап от развитието на детето е необходимо родителите да проявяват търпение и интуитивност, за да съумяват да разбират посланията на детето си. Особено важно е възрастните да не се подиграват на дететето за начина, по който произнася първите си думи. Нека да направим ясна разлика: едно е възрастните да му се радват, да се забавляват със смешния му говор и съвсем различно е да бъдат иронични и да му се подиграват. Тази граница е много тънка, но децата я усещат. Подигравката може да накара детето да се затвори в себе си и да загуби желанието си за контакт и доверие във възрастния.

Фазата на „Не!”

Или така нареченият бебешки пубертет настъпва около втората година след раждането. Тогава детето започва да осъзнава себе си като отделна личност, като „Аз”. И от това следва неговата потребност да се заяви като отделно и независимо същество. Нека си зададем въпроса „Кой е най-простият начин да заявиш своето Аз?”. Като казваш „Не!” на това, което другите искат от теб.

В този период на негативизъм комуникацията дете-родител може наистина да бъде изнервяща. Родителят казва на детето си: „Хайде да обядваме”, а то отговаря: „Няма!”. И то не защото не е гладно. То всъщност е гладно. Но веднага отхвърля това, което родителите искат от него. Посланието му е: „Не искам да правя това, защото вие искате. Аз в никакъв случай няма да правя това, което искате вие”. Родителите интуитивно разбират причината за отказ, а и чувстват заплаха за своя авторитет. Това повишава градуса на напрежението и в тази възраст сме свидетели на сериозни сблъсъци. Характерни са тръшканията и инатенето на публични места, когато майката не може спокойно да изведе детето си от магазина. Детето иска нещо, което тя не желае да му купи, и то сякаш използва факта, че наоколо има толкова много хора, от които майката изпитва неудобство, за да постигне целите си. В речника на детето в този период се срещат изразите: „Аз искам …”, „Нека аз сам!”, „Ани може сама”.

Какво да правим с това поведение на детето?

В психологическата практика има един принцип: където е проблемът, там е и решението. Много добра превенция за детския инат в тази възраст е да насърчаваме детето само да избира във всички сфери на живота, в които то има нужната компетентност. Така развиваме неговото „Аз” по безконфликтен начин. Можем например да го питаме: „В коя паничка искаш да ядеш – в тази със зайчето или в тази с меченцето?” или „Какво предпочиташ – мляко или сокче?”. Друг начин да зачетем автономността на детето в тази възраст е да обособим пространство, което да е изцяло негово. Това може да е стая, кът от стая или кашон, в който то решава как да е подредено или какво да прави. Трети начин за превенция на негативизма и ината, характерни за възрастта, е да създаваме преднамерено ситуации, в които искаме детето „да ни учи”. Например: „Ела да покажеш на мама къде стоят обувките!” или „Можеш ли да покажеш на татко как да отвори чекмеджето?”. Тази игра, при която сякаш ролите се разменят и детето е знаещото, а родителят го пита, създава усещането, че неговото „Аз” е уважено, дава му самочувствие и смекчава желанието да се отстоява по всеки възможен начин.

Ще завършим с това, че тези емоционално наситени етапи от развитието на детето са неизбежни. От друга страна обаче, те бързо преминават. И ако сме търпеливи, без да сме прекалено отстъпчиви, детето успешно продължава напред.

ПРОЧЕТИ ОЩЕ