Здравейте, казвам се Екатерина Шамдин. От Пловдив съм, родена на 13 май 1993 година (по нормален начин). В семейството ми има ниша от недоносени бебета - майка ми, брат ми и… синът ми. След две години опити, Бог дари мен и съпруга ми Ален с най-прекрасното щастие – две чертички на теста за бременност. Бяхме на седмото небе и веднага направих още 4 теста, за да съм сигурна. В началото бременността минаваше гладко, единственото по-неприятно бе рискът от прееклампсия и диабет, но със строг режим, упражнения и позитивизъм, всичко си беше в нормата. Розовите очила останаха на очите ми до първия ден на 32-ра гестационна седмица, когато се случи страховитото събитие. На 9 срещу 10 април усетих ужасни болки в гърба и гърдите, лявата ми ръка изтръпна, очите ми спряха да виждат бистро. Помислихме си, че получавам инфаркт и веднага повикахме бърза помощ. Кръвното ми бе 150/110.

На прегледа ми казаха, че е невралгия. Прибрахме се, мъжът ми ми направи масаж и ми олекна. Нямах никакви показатели за прееклампсия, имах ниско кръвно, нямах белтък в урината, нямаше ми нищо. На следващия ден имахме бейби шауър. Наши приятели дойдоха, беше прекрасно, но вечерта отново ме заболя гърбът, този път много по-силно.

Болеше повече от силна бъбречна криза! Извикахме отново бърза помощ и ме заведоха в болницата, в която се следя. Там направихме редица изследвания и ме приеха. Тоновете на бебето бяха доста забързани, предположих, че е от високото ми кръвно и притеснението. Излязоха кръвните изследвания.

Докторката ми обясни, че е необходимо да ме преместят в друга болница, в случай че се наложи спешно родоразрешаване, тъй като в тази няма необходимите кувьози за толкова малко бебе. Кошмарът започна.

Заведоха ме в УМБАЛ „Свети Георги”, Пловдив, подготвихме документите, взеха ми кръв, поставиха ме на системи и мили акушерки започнаха да ме успокояват. Лежах в полуунес, гледах залеза… беше най-красивият залез, който някога бях виждала. Мислех, че е последният в живота ми.

Докторката дойде и обясни плана за действие на акушерките. Аз вече не слушах. Бях толкова изплашена, че явно съм задействала някакъв защитен механизъм и бях останала в онова гореспоменато полусъзнание.

Семейството ми ми каза, че ме е нямало два часа и половина. Опасното секцио е преминало успешно, родил се е моят недоносен принц Леандър. Веднага са ме изпратили в КАИЛ, където да се погрижат за мен, тъй като общото ми състояние е било много тежко.

Влети са ми 7 банки кръв, а аз не помня първите два дни. Не помня и момента, в който съм излязла от упойка и съм се усмихнала на татко и съпруга ми, които са се успокоили да ме видят жива. Тромбоцитите ми са били 40 при минимум 140, АСАТ - 1000, АлАТ - 745, ЛДХ - 2500. Дефицит на желязо. Как съм останала жива? Ако бях закъсняла с един ден, нямаше да пиша тази история сега. Събудих се в КАИЛ. Една от сестрите ми вливаше морфин. Попитах я дали ще стана зависима и после съм заспала. Вливали са ми изключително много лекарства и витамини, а аз съм се хванала за морфина. Там е страшно, водят най-тежките случаи и лекарите и сестрите, дори санитарките нямат минута покой. Не знам колко е удачно да разкажа какво видях, затова ще го пропусна.

Дните минаваха, хората се грижеха за мен, а аз се чувствах като пеленак, но умирах от срам. Грижите бяха точно като за новородено бебе, разберете ме правилно. Постепенно състоянието ми се подобряваше, а докторите ме наричаха герой. През последните два дни вече имах по-бистро съзнание и мислех само колко съм благодарна на всички медицински лица там и на Господ, че съм жива, и за бебето ми, което така и не бях видяла. Не знаех как е, живо ли е, къде е, този факт ме давеше като буца кал, напоена с киселина, заседнала в гърлото ми.

В интензивното не можеш да внесеш телефон по ред основателни причини, затова единствената ми връзка с външния свят бяха бележките, които сестрите даваха на близките ми от мен и техните топлещи думи към мен.

С избистрянето на съзнанието ми главата ми растеше като балон и се пълнеше с терзания и мисли. Болеше ме сърцето, исках да прегърна Леандър или поне да го видя.

Изписаха ме на петия ден и ме качиха в АГ отделението. Бях много благодарна (и още съм) на милите хора в КАИЛ, които са истинските герои и бях доволна, че ме предават на другите герои в сагата – лекарите и акушерките от етаж 3.

Настаниха ме при много мила жена, която имаше до себе си своето бебе и своите тревоги. Мислех си, че ще е твърде тежко да деля с нея една стая, при положение, че моето бебе не е до мен, но всъщност бе обратното. Бебенцето и тя ми даваха сили да се държа, мечтаех да гушна моя син както тя нейния и да му изпея любимата ми песен на Елвис.

Състоянието ми се беше подобрило значително, затова и обезболяващите намаляха. Все още имах коремен дрен, но вече нямах катетър. Болеше ме мястото на операцията, болеше ме сърцето, болеше ме цялото съзнание –започнах да си спомням картини от първия ден.

Една жена ми беше силна опора и винаги беше до мен, даде ми чехли и вода, когато слязох, защото моят багаж го нямаше. Даде ми телефон, за да се обадя на свекърва ми и да ѝ кажа, че съм добре и свалена долу. Даде ми надежда и всеки ден идваше да ме види как съм. Прекрасна жена. Те всички там са такива – добри ангели. Дори създадох приятелства и в двете отделения. „Всяко зло за добро“, както се казва.

Дойде моментът, в който ме поканиха в интензивното, където за пръв път видях своя син. Сърцето ми прескачаше в галоп, ръцете ми се потяха, очите ми преливаха – пред мен стоеше една шепа живот и държеше душата ми. Малко красиво създание, мъчещо се, но обгрижено, стоеше в кувьоза и аз не можех да го докосна.

Всеки ден ми разрешаваха да го погледна за малко и ми даваха сведения. Той се подобряваше и аз дерзаех. После започна да сваля грамчета и аз отново залинях. Обясниха ми, че е нормално и всъщност е добре. Дори дишаше вече сам.

Лежах 11 дни общо в КАИЛ и АГ. Успях да се видя със семейството си чак на втория ден в АГ, тъй като в началото не бях раздвижена. Горките – бяха толкова изплашени и притеснени.

Подобрявах се, но имах странни тикове и се стрясках на сън, събуждах се вир-вода, понякога виках тихо. Това отшумя с времето. На изписването не знаех дали съм щастлива, сърцето ми се беше откъснало и остана в кувьоза с Леандър. Той ми се усмихна за „Чао“ на последната ни среща до изписването му.  Първата негова усмивка… На 22 април ме изписаха и сякаш времето спря.

Благодаря на всички, които се погрижиха да ме спасят и на всички, които бяха до мен, когато аз бях някъде другаде.

Прочетете повече за прееклампсия и HELLP синдром

Хеллп синдромът и цялата случка ме научиха да ценя живота още повече. Всеки ден благодаря на Господ, че сме живи с бебето и очаквам с нетърпение заветния ден, в който ще си го прибера живо и здраво вкъщи.