Всеки ден идва с ново предизвикателство, важното е, че това ни сплотява и ни прави по-силни.

Лъчезарните им лица сияят, когато отварят вратата на своя живот, в който ме канят с усмивка, за да ми разкажат своята най-скъпа семейна история. Сякаш сега ги преоткривам отново – одухотворени, спокойни и озарени, макар че ги познавам отдавна. Заедно повече от двадесет години, Юлия Манолова и Илия Иванов са все така влюбени в най-хубавото чувство на света. 

Това е история за трогателната сила на семейството, майчинството, любовта и бащинството, които ги променят като родители. 

В дома им е уютно и светло, а „наоколо е тихо“, ми споделя Юлия, забелязвайки, че поглеждам навън, удивена от зеленината в короните на разлистените дървета около прозореца. Ния, голямата им дъщеря, прелиства роман, който искам да прочета отдавна. Но нещо друго ми прави впечатление, книгата е от библиотеката, а това оставя още по-хубаво усещане в неделния следобед, подсладен с хрупкави какаови бисквити, щастливо гугукане и ароматно кафе, което Илия приготвя. 

Те са от онези семейства, живеещи много далеч от суетата и незначителното, но близо до истински важните неща, които съумяват да предадат и на своите деца. Докато Ния пораства в своите осемнадесет, на бял свят се появява Илиян, който наскоро стана на една година. Наблюдавам го как енергично пълзи по пода и се радва, подхвърляйки една от бебешките си обувки във въздуха, докато не по-малко игривото куче Райли подскача с въодушевление около него. А Ния ги съзерцава с присъщото ѝ умиление, обичайки своето семейство в точно този момент, когато първите стъпки се повтарят, но по различен начин. В неделните утрини не бързат, наслаждават се на безвремието, както и на любимите си палачинки с домашно сладко и сирене.

Юлия е журналистка и телевизионна водеща на новини и актуални предавания, но преди това е съпруга и майка. Илия е оператор, който се справя еднакво добре на всяка снимачна площадка, знаейки какво прави зад камерата и обектива, но преди това е съпруг и баща. Те са заедно във всичко, разбират се само с поглед и се учат да бъдат родители през годините, изкачвайки всяка висока планина в живота – понякога пеша, а друг път на велосипед, винаги един до друг, както по време на вълнуващия разговор, който предстои, докато навън продължава да вали. Само те знаят как да спрат дъжда.

Как се чувствате като родители на пораснала дъщеря, която е на 18 години, както и на син, който скоро навърши една година? Какво е усещането?

Юлия: Усещането е много особено, прилича на човек, който тъкмо е завършил сложен и дълъг проект, като веднага след това се захваща със следващия, без да си поеме въздух. Родителството по принцип е бягане на дълго разстояние, така че правим всичко възможно да сме в добра форма, за да вземем купата на финала. 

Илия: Вече изпитвах носталгия по времето, когато дъщеря ни беше малка. Давах си сметка, че съвсем скоро ще поеме по свой път. Затова съм много щастлив, че отново мога да се върна към детските лудории, първите стъпки, първото „тате“. 

Промени ли се по някакъв начин поведението ви като родители? 

Юлия: Всичко е различно, светът е много променен и това влияе на съзнателно и на подсъзнателно ниво. В момента предизвикателствата пред родителите са най-вече в дигиталния свят. Колко телевизия на ден, колко време пред телефона, къде да поставим границите. Не е лесно да се намери балансът.

Световноизвестният художник Кантен Гребан рисува за българските читатели

Илия: Като по-млади родители имахме повече енергия, но пък сега сме доста по-търпеливи и спокойни. Наясно сме, че децата растат много бързо и се опитваме да се насладим на мига максимално пълноценно. 

Юлия, ти обичаш природата, тишината, изкачваш върхове. Илия харесва планинското колоездене и участва в различни турнири и състезания. Ето как звучи откъс от една от историите в книгата „Татко“ („Дъбови листа“, 2023):

„Да отглеждаш деца, е като да
изкачиш висока планина,
като я разделиш на малки хълмове“.
Но в мъдростта не се казва най-
важното:

„Наслаждавайте се на
изкачването“.

Като родители, които веднъж са изкачили планината, а сега отново са в подножието, кои са най-трудните и най-лесните моменти по пътеката нагоре, докато се наслаждавате на изкачването? 

Юлия: За мен е най-трудно, когато децата са болни или страдат и аз не мога да им помогна, въпреки че правя всичко възможно. Всеки родител иска да спести на децата си всяко страдание. За съжаление, е невъзможно. Но въпреки това всяко поколение се стреми към тази утопия. Когато децата са добре и щастливи, винаги е лесно.

Илия: Както е и в спорта, човек, за да може да се наслади на лесното, трябва да е минал през доста трудности. Така че винаги си казвам: „И това ще мине…“.

На какво ви научи Ния, което искате да предадете на Илиян?

Юлия: Гордея се много с Ния. Изключително всеотдайна е и се грижи за брат си с огромна любов. За месеци сякаш израсна с години. От малка гледа на света с благородни и изпълнени с много добрина очи. Аз невинаги успявам да видя красивото или да се боря за него, а тя ми връща надеждата, че все пак има шанс децата ни да растат в малко по-добър свят. Ще се радвам, ако и Илиян носи това благородство в себе си. 

Илия: Ния ме научи да слагам спирачки, за да мога да се насладя на мига тук и сега. Аз доста пътувах по работа, докато тя растеше, пропуснах много представления и празници. Тези моменти не се връщат и с Илиян съм готов да освободя повече време и пространство, за да бъда до него.

Юлия, спомняш ли си първата дума на Ния?

Първата ѝ дума беше „мама“. След това „дай“ и „искам пак“. Беше ненаситна за игри и забавления.

Когато станахте родители за втори път, почти 17 години след раждането на дъщеря ви, преосмислихте ли важните неща, на които обръщахте внимание до момента?

Юлия: Едно дете пренарежда целия свят на родителите си. Ние отново се върнахме към реалност, която беше почти напълно забравена. Винаги съм се чудила някой като каже „спах като бебе“. Бебетата в повечето случаи не спят добре, както и техните родители. Така че правилното сравнение е спах като човек, който няма деца. Промените са по-скоро на ежедневно, битово ниво. Иначе важните неща винаги са били свързани със семейството и с това всеки у дома да бъде подкрепен, когато е нужно. Ние сме отбор и така се справяме и в най-критичните ситуации. 

Юлия, като водеща на новините на „Нова Нюз“, а преди това и в други национални телевизии, твоят ден е изпълнен с обрати и неочаквани ситуации. Ако изведнъж се събудиш като водеща на новини за родители, коя ще е първата новина, която ще прочетеш с радост на телевизионните зрители?

Това е много труден въпрос. Ние като възрастни, за съжаление, не правим необходимото, за да създадем добър свят за децата си през последните години. От катастрофите на пешеходни пътеки, които отнемат детски животи, до безумните войни, в които загиват хиляди деца. Това е непростимо. Големи длъжници сме на тези, които ще наследят този свят. Така че по-скоро бих се обърнала към децата с молба да ни простят и с обещание, че ще се постараем повече. 

Илия, скоро стана на 50 години. Как се чувстваш като баща, който има пълнолетен житейски опит в отглеждането на дъщеря? 

Радвам се, че мога да ѝ бъда и баща, и приятел, и някой, с когото да се шегува и да се забавлява. Тя вече е завършена личност и с майка ѝ сме свършили добра работа. Така че се чувствам прекрасно без товара, носен от всеки, който помага на едно малко човече да се превърне в пълноценен човек.  

Какво би казал на мъжете, които се страхуват да станат татковци на по-късна възраст?

Човек винаги може да си намери поводи да се страхува, на всяка възраст. Много хора чакат да направят кариера, пари, да дойде подходящият момент. Всеки има право, разбира се, това не е лесно решение. Аз обичам трудностите, неравните терени, спусканията и изкачванията, затова се чувствам добре в ролята на баща и на тази възраст. 

Ако се върнеш назад, в онзи далечен момент, когато е родена дъщеря ти, с какво те обогати бащинството?

Особено през първите години от живота на едно дете родителите са центърът на неговата вселена. Това е и отговорно, и голяма привилегия. Чувствам се благословен два пъти да изживея това щастие. 

Спомняш ли си момента, в който Ния ти каза за първи път „татко“?

Спомням си как, като изкачвахме планински върхове в Рила и Пирин, през две минути викаше „тате, тате, тате“ и тичаше по петите ми. Тогава ѝ казвах да не гледа към върха и това колко е далеч, а да се концентрира върху всяка крачка по пътя. Тези преходи определено изградиха характера ѝ. 

Новата книга 'Татко' от Елен Делфорж и Кантен Гребан поставя началото на кампания в подкрепа на бащинството

Ако попитате дъщеря си за личния пример, с който е пораснала в семейството, какво ще ви отговори тя? 

Юлия: Тя казва, че винаги съм била до нея в най-трудните моменти и съм ѝ помагала да повярва, че всичко ще бъде наред. Споделяла е, че иска да бъде опора по този начин и за своите деца. 

Илия: Казвала ми е, че винаги успявам с оптимизъм и чувство за хумор да ѝ дам кураж и да я разсмея. Човек трябва да гледа малко по-леко на живота, проблемите са си там. Важно е ние как реагираме на тях, за да ги преодолеем. 

От кои неоснователни страхове се освободихте с появата на второто дете?

Юлия: Някои страхове се преодоляват, появяват се други. Важното е човек, като тегли чертата, да знае, че е дал най-доброто, на което е способен, и да се потупа по рамото за усилията. Никой не ни учи да бъдем родители, а това според мен е най-отговорната мисия, с която ни дарява животът. 

Илия: И с първото, и с второто дете страховете ми са били свързани повече със света, който ги заобикаля. В каква среда ще попаднат, ще могат ли да се предпазят от всички опасни изкушения, които дебнат отвсякъде. Защото личният пример е важен, но е въпрос и на шанс. 

У дома сутрин, когато децата ти се събуждат и са още сънени, а ти не бързаш да ходиш някъде. Юлия, ще ми разкажеш ли повече за този момент на личен избор – да бъдеш преди всичко майка в първата година от живота на всяко от децата.

Тези моменти са чисто щастие. Не бих ги заменила за нищо на света. Докосването, милувката, гукането. Това ми дава сила да преодолея и най-тежкия ден, и безсънните нощи заради колики, никнещи зъбки или температура. Любовта е най-мощният двигател и източник на суперсили за майките.  

Какво пропускат тези жени, които поверяват изцяло на друг човек грижите за новороденото през първата година, за да се посветят на кариерата?

Това е труден избор за всяка жена и аз гледам на него с разбиране и подкрепа. Важно е да има баланс между личния и професионалния живот. Но никога не бих осъдила жените, които бързо се връщат на работа. Обикновено това, което е добро за майката, е добро и за детето. 

Илия, успяваш ли да постигнеш баланс между професионалния път и развитието на децата, което изисква присъствие, доверие и отдаденост?

Невинаги, за съжаление. Налага се да пътувам по работа, да се прибирам, когато вече е време за сън. Но се старая да компенсирам с качествено прекарано време в разговори и игри, когато сме заедно. 

Ще споделите ли житейско предизвикателство, с което сте се справили по-лесно, защото сте били заедно във всичко? 

Юлия: Да балансираме между интересите на двете деца, които имат коренно различни потребности. Това невинаги е лесно, но се справяме, защото винаги знаем, че има на кого да се опрем.

Илия: Всеки ден идва с ново предизвикателство, важното е, че това ни сплотява и ни прави по-силни. 

Кога за последен път изпитахте радост от наглед обикновено преживяване в живота ви на щастливи родители?

Юлия: Всеки ден има такива преживявания. Илиян се променя и е все по-забавен. Най-хубаво ни става, когато сестра му се връща от училище и той грейва и протяга ръце да я прегърне. 

Има толкова майки по света, колкото и деца. И въпреки това, когато майките вземат своето бебе в ръце, всички си приличат. Но по какво си приличат татковците в началото на бащинството, Илия?

За разлика от майката, която девет месеца се подготвя за този момент, на бащата, колкото и да предполага какво предстои, винаги му идва като гръм от ясно небе. Така че еуфорията е много голяма, както и отговорността към новия живот и към майката, която има нужда от подкрепа и разбиране. 

Въпреки отговорностите, намирате ли време за себе си – като двойка, извън ангажиментите около дома и грижите при отглеждането на по-малко дете?

Юлия: Успяваме да си осигурим време за себе си. Не си позволяваме да забравим какви сме били, преди да станем родители, за какво мечтаем. Това ни прави и по-пълноценни в очите на децата. 

Как се забавлявате, когато сте всички заедно? Какво обичате да правите у дома и навън?

Юлия: Обичаме да пътуваме заедно, да опознаваме нови горски пътеки и места в България и извън нея. А неделя е ден за палачинки с домашно сладко и сирене. Няма нищо по-хубаво от спокойните неделни утрини, когато не бързаме заникъде, и можем просто да се насладим на безвремието. 

Илия: Аз нямам търпение Илиян да стане достатъчно голям, за да го науча да кара колело и да му покажа любимите си маршрути. Помня ясно деня, когато научих Ния, и вече сме карали по едни от най-сложните трасета в Родопите. 

Юлия, виж какво се получава, когато свържа в едно изречение последните ти постове в социалните мрежи, посветени на семейството – „Една година любов – събота късен следобед…“. Една година по-късно вярваш ли, че никога не е късно да бъдеш, както и да станеш майка?

Никога не е късно, разбира се, стига човек да е готов да посвети огромна част от енергията и времето си на малкото човече. Децата изискват пълно отдаване, но любовта, с която изпълват майчиното сърце, не може да се сравни с никоя друга. 

Кои са най-важните ценности и добродетели, които наследихте от своите родители, когато станахте семейство?

Юлия: Семейството е на първо място, важно е да се грижим един за друг, да обсъждаме проблемите и заедно да намираме решенията. Това е екипна работа и невинаги е лесно. Но ние вече доста добре сме се сработили. Разбираме се само с поглед.  

Сякаш момичетата са склонни да разговарят повече с мама по някои теми, отколкото с татко. Какво обикновено ти споделя твоята дъщеря? Търси ли съвети от теб? 

Илия: Ние имаме много силна връзка. Разбира се, има теми, които тя обсъжда само с майка си, но и с мен споделя много от личния си свят. Аз не съм ревнив баща и съм доста либерален. Тя е заслужила доверието, което ѝ гласуваме. 

Ще споделите ли някои от емоциите, които изпитахте, когато прочетохте историите за майчинството, любовта и бащинството, разказани в трите книги на Елен Делфорж и Кантен Гребан – „Мама“, „Любов“ и „Татко“?

Юлия: На някои от историите се смях, други ме накараха да се замисля и ме развълнуваха силно. Илиян обожава илюстрациите в книгите и често ги разглеждаме заедно. 

Книжна колекция сплотява семейството около Световния ден на книгата

Илия: Историите вълнуват с това, че много точно описват палитрата от емоции, през които преминава един баща, вътрешните конфликти, страховете, еуфорията. И дори когато съм уморен и искам просто да си почина, когато синът ми ме повика, намирам сили за още и още игри. 

Коя история е най-близо до вашето светоусещане?

Юлия: „Остани на топло в крепостта на моите ръце…“. Понякога просто ми се иска времето да спре, защото децата наистина растат адски бързо. Сякаш вчера Ния правеше първите си стъпки, сега ги прави брат ѝ. Затова се стремя още по-осъзнато да присъствам в живота му, да не пропускам нищо. Сега поне ме е допуснал изцяло в своя свят. 

Илия: Тази за изгубеното чорапче и бащата супергерой. Там много точно е описана специалната връзка между един баща и неговото невръстно дете. 

Какви въпроси си задавате често, след като станахте родители за втори път?

Юлия: Ще се справим ли, ще го предпазим ли, ще стане ли добър човек като сестра си? 

Илия: Питам се какъв мъж ще стане. Ще направя всичко възможно да е смел, да е джентълмен, да бъде честен и да вярва в себе си. 

„(…) В някой дъждовен ден погледнете през прозореца и спрете дъжда със силата на любовта си. И, тате, един съвет – не спирай да пееш на мама песента за калинката!“ 

Познато ли ви е това пожелание?

Илия: Това е част от много емоционално пожелание от Ния за наша годишнина от сватбата. Беше доста малка тогава, а вече пишеше толкова хубаво. Помня, че с майка ѝ се разтопихме.

Юлия: Било е преди поне седем години, но тя вече е знаела, че със силата на любовта всичко може да се постигне. А сега всички ние учим и брат ѝ на това. 

Интервюто е част от кампанията на издателство „Дъбови листа“ – „Заедно във всичко“, посветена на всички родители.

Интервю: Виолина Харалампиева
Фотограф: Полина Илиева

ПРОЧЕТИ ОЩЕ