Той се роди преждевременно, въпреки че нищо не подсказваше, че може да има някакъв проблем – нито моята възраст, нито здравословното ми състояние. Но… ей – на, така стана.

Беше в кувьоз за месец-два и след това ни позволиха да си го приберем у дома.

Не ме питайте как се чувствах по време на този сложен период, бях изключително нетърпелива да го душна и постоянно сънувах, че малкият спи в кошарката си вкъщи. Притеснявах се, плачех, будувах и мрънках на своя съпруг през зъби. Бащата обаче се оказа канара, не се поклати, подкрепяше ме и твърдо заяви, че нашето бебе е родено да има успех и да побеждава. Намерих утеха в това и слава на Бога – всичко се подреди!

Бременността ми беше спокойна, а сина ми се роди със силна воля за живот – да, той е смело момче и аз се гордея с него от първата му глътка въздух.

Плаче звучно, усмихва се сладко, сучи с хъс и проявява своя характер, нищо, че е само на пет месеца. Той разбира всичко, което му говоря, гледа ме умно с дълбоките си очи и нерядко ме награждава с удивителната гледка, наречена „тръпчинка на бузата“.

Синът ми прилича на мен, но е взел и нещо от баща си – дълги и черни мигли. Истинско съвършенство, дами и господа, не мога да му се наситя. Гледам го постоянно, наслаждавам се на малките ръчички и меките петички, галя нежната му кожа, целувам го по гладкото коремче.

Семейна идилия, която няма да има край – добре де, знам какво си мислите – момчето ще се превърне в голям мъж и няма да дава на мама да го пощипва и гушка… Сега не разсъждавам по този въпрос, за всичко си има време под слънцето.