Едно момиченце с ловна пушка и балетна рокля

Ива Дойчинова притежава богат професионален опит, част от който включва дългогодишно водене и програмен менидмънт на Радио ФМ+, била е и водеща на не едно и две телевизионни предавания (“Часът на мама” - любимо за екипа ни). В тази статия Ива се връща в нейното детство. Дори преди то да започне.

Бащата на Ива бил поет по душа и директор по пост. Майка й се появила като стажантка в предприятието му и след няколко силно любовни стихотворения от страна на директора… пламнала класическа любовна история.

Разликата между директора и стажантката била 23 години. “Мама е била само на 22 – работливо момиченце, скромно, добро. А татко – страстен бохем. Стихотворенията му били силно любовно-сексуални. Аз ги открих в късната си възраст и направо не повярвах, че такова нещо може да се пише. Всъщност татко пишеше много, Бог да го прости, пишеше и ловни разкази, защото беше запален ловец и риболовец.”

След като бохемът и скромното момиче се оженили, се родило първото им детенце – Даниела (сестрата на Ива). След година и два месеца майката и бащата очаквали да се роди второто им дете. Очаквали с трепет момченце – Иван! Иван щял да носи името на баба си Иванка, да ходи на лов и риболов с татко, да се гони с момчетата и да се катери по дърветата… Да, обаче плановете се объркали. Сериозно. Иван се оказал малка прекрасна Ива! Всъщност това с ходенето на лов и катеренето по дърветата се сбъднало…

“След сестра ми, която е красавицата на рода – прекрасната, ухажвана от всички, възпитавана като принцеса, естествено е татко – ловец и риболовец, да е искал да има син. А аз съм объркала плановете. Не стига че не съм била момче, но съм се родила и по-рано. Майка ми простирала, когато изтекли водите й. На всичкото отгоре в този ден – ранен соц, явно е имало някакъв бейби бум, имало толкова раждащи, че след като мама набързо ме родила, я изнесли в коридора и й казали, че съм момиченце. Тя направо се разревала... Смятала, че баща ми иска момченце и толкова се бояла да не го разочарова, че след като хубаво си поревала, му се обадила с подсмъркване: “Кольо, да знаеш, имаме си пак дъщеря!” А той пък изненадващо много се зарадвал... Майка ми винаги с притеснение ми разказва тази история, защото много е плакала, като съм се родила…”

Тъй като обаче рекламации на “касата” на родилния дом не се приемат, семейството пораснало с още едно момиченце. Поради малката разлика двете сестри били като близначета. Понякога дори ги обличали като близначета. Еднаквите дрешки и почти еднаквите личица обаче по никакъв начин не правели децата еднакви. Напротив! Те били мно-о-о-о-го различни.

“Сестра ми беше принцесата, тя беше нежната, с огромни черни очи, с едни такива изписани вежди... Дете – слънце! А аз от малка съм възпитавана като момче. Имах дори… грозноват вид. Дълго време бях с една пъпка на носа, която не можеше да изчезне, защото се бях ударила много зловещо и се бе спукал някакъв кръвоносен съд, което много ме загрозяваше. Винаги бях с одрани колена, с анцуг и с момчетата навън. Към това се прибавя фактът, че баща ми ме водеше на лов. Гърмяла съм с ловна пушка! Бях четвърти клас, когато това ми се случи за първи път. Първо стрелях по една тенекия. После по яребици и пъдпъдъци...

Помня как беше точно… Ходиш, ходиш… те, пъдпъдъците, са във високата трева и в някакъв момент се вдигат точно пред тебе и тогава трябва да си отвориш устата – правило едно!, за да не ти заглъхнат ушите, защото пушката гърми много силно и тогава стреляш. Но понеже в бързината аз нямах време да си наглася пушката на рамото и я сложих някъде между челюстта и ухото – тя така ме “ритна”, че челюстта ми доста време беше отекла. Майка ми се намеси, вдигна скандал и оттогава не стрелям с пушка.”

КОГА БЕБЕТО ВИ ЯСНО ЗАПОЧВА ДА РАЗПОЗНАВА МАМА

Със сигурност момчетата от легендарния софийски квартал Банишора са гледали с възхищение Ива. Много важно, че от едната страна челюстта й е отекла, какво като има драскотини по колената и ударено на носа, нали е стреляла с истинска ловна пушка! Въпросът не е дали има поражения, а от какво са причинени! Да, обаче когато едната ти буза е по-голяма от другата, защото не дъвчеш и трупаш на тази страна храна като старателен бобър… тогава не е за възхищение, а за подигравка….

“О-о-о, аз бях класическото злоядо дете, което събираше всичко в едната си буза. Освен всичко друго аз съм конформист – не обичам да се карам, да влизам в конфликти. От малка не казвам бурно “Не”, но и не правя това, което ми се казва. Казвам “Да” и си натрупвам залъците в едната буза. После ги изплювам и така до момента, в който направо ми се разтегна бузата... И на снимки от това време се вижда как едната ми буза е по-голяма от другата. Когато обаче суетата се събуди в мен и вече ми казаха, че едната ми буза е по-голяма (през смях), започнах да гълтам, защото трябваше да залича разликата.“
Може би ситуацията се оправя, когато с готвенето в къщата се захваща магичната баба Вела – бивша готвачка в детски летни лагери. “Признавам си, че не съм опитвала кулинарни съвършенства, когато са ме изпращали на детски летен лагер, но това явно е било, защото не съм срещнала баба Вела. Тъй като си имахме работеща майка, за нас се грижеха и други. Та тогава имаше една баба Вела, далечна роднина на майка ми, пак от борческия квартал Банишора. Тази жена беше фантастична! Идваше, гледаше ни, правеше ни супички, играехме си... Тя можеше да направи супа от един спаружен морков, от един останал крив картоф и от няколко билки от градината. Не знам как успяваше да сготви от нищо нещо и то да е супервкусно...”

Д-Р АТАНАС МИХАЙЛОВ СЪС СЪВЕТИ ЗА БЪДЕЩИТЕ МАЙКИ И РОДИЛКИТЕ

След като обърнахме достойно място на храната, добре е да се подсетим и за игрите, двора, приятелите, късните прибирания, размяната на играчки, куклите, парцалките….
“Ние много правехме театър. Един от спомените, които ми се е запечатал от най-ранното детство, е, че цялата банда – момиченца и момченца, се събираше вкъщи, в двора. Имахме тераса, но тя нямаше парапет. И на терасата горе си правехме представление. Преобличахме се, имахме си сценарий, всеки имаше роля и т.н., а долу бабите ни бяха публика. Понякога им вземахме по 10 стотинки за билет. Тогава на леглата имаше едни такива дълги кувертюри, отдолу с драперии. Те идеално ставаха за предрешаване. И аз, изпълнявайки една такава важна женска роля, с нещо на главата и с кувертюрата около себе си, в някакъв момент се омотах в драпериите и така паднах от терасата. Височината беше поне метър и осемдесет. Бабите много се стреснаха. А аз вместо да заплача, се усмихнах странно, за да не си личи, че ми има нещо. Знаех, че ако майка ми разбере, ще се прекратят всички спектакли вкъщи и ще стане много лошо. Истината беше, че така здраво си бях ударила дупето, че след това дълго време не можех да се катеря по дърветата. Опашката ми беше много натъртена.”

За спомените в детската градина няма да говорим, защото там Ива си разбива брадата и оттогава има лек белег от шев.
След всичко това крайно време е на сцената на детските спомени Ива да се появи с балетна рокля!
“Нали сме породени със сестра ми, аз все я следвах. Тя тръгва на детска градина и аз веднага тръгвам – нищо, че ми беше рано. Тя тръгва на училище, аз също – нищо, че съм на шест. Каквото прави тя, това и аз. Тя се записва на френски – аз също. Тя тръгва на… балет. Аз също! И каквато бях кльощавка… много добре ми пасна.
Тогава имаше самодейни състави към всяко министерство и към всеки културен дом. Аз бях към Дома на транспортните работници, а това беше голям шанс. Много лесно ни се уреждаха самолетни билети. Така пътувах до Австрия, Германия, Кипър – във време, когато много трудно пускаха в чужбина. Дълго време бях солистка. Много бързо пораснах – в състава бях с големите какички, имаше гримиране, фръци-фръци. Разменяхме си дрехите. Оттогава започнаха и първите женски сигнали в мен. Много време бях в балета, чак до 20-ата си година.”

Тогава вероятно се е появило и момичето Ива, след толкова много пушки, катерене по дървета, момчешки банди…
“Всъщност за първи път се усетих истинско момиче, когато се влюбих. Още си спомням обекта – Николай Деспотов. Бях в 3–4-ти клас. Много се бях влюбила и тогава за първи път разбрах какво значи да не ядеш и да не спиш. Загубих тотално апетит. Това момче беше толкова красиво – с една бенка, руса коса и кафяви очи. Мъничък като мене. И оттогава се започна… непрекъснато бях влюбена. И до ден-днешен – това ми е някакъв вид вдъхновение. Може нали и да не е буквално, но трябва да има някакво вдъхновение. И да се усещаш… жена.”

Рисунка на моето детство
“Балеринка с плитки и… едно дърво. Особено когато има череши – изяждаш всички и с тежащо коремче слизаш долу на земята. Много щастливо, безхаберно детство. Много безгрижна работа, много весела.”