Здравейте, ето че и аз събрах смелост да ви пиша! Възхищавам се на жените, които застават с лицата и имената си в някои от историите, аз, за съжаление, не съм от тях…

От появата на първото ми дете, моя син Александър, минаха вече няколко месеца, но аз все още не съм на себе си. Какво имам предвид ли – хм, направо се чудя какво нямам предвид и изобщо откъде да започна.

Да се родиш на специална дата - Международния ден на семейството

Бременността ми беше песен – всички се грижеха за мен, получавах огромни дози внимание, емпатия, любов, специално отношение – от близки и от непознати, беше си приятно. Започнах да живея с представата, че така изглежда всъщност майчинството, че така се усеща вътрешно жената, станала майка.

Дойде и отмина чаканият миг на раждането на детето и изведнъж аз се оказах някъде там – на опашката за обич и внимание. Не казвам, че някой ме тормози или се държи зле, съпругът ми е съпричастен с емоциите ми, но не ги разбира напълно. Чувствам се депресирана, защото от предишния ми живот сякаш не останаха много от нещата, които обичах, освен това, в мен се е загнездило силно напрежение поради липсата на свобода – да се видя с приятелки, да отида до центъра без кола, да планирам каквото и да било…

ЗНАМ! Това е нормално, така е с бебе и малко дете, но аз не съм го изпитвала преди и за мен е шокова промяна. Дразни ме и всеобщото схващане, че основно майката е ангажирана с грижите за детето – къпане, обличане, хранене (не кърмя поради липса на кърма). Къде пише, че трябва да съм супердомакиня, супермайка, супержена – само като го мисля и се уморявам, на практика не знам как успяват другите майки да се справят.

Да си майка на неспящо бебе – личен разказ, споделен с усмивка

Възхищавам им се и се чудя какво ми липсва, че да не съм и аз така – организирана и във форма, перфектно информирана и без грешки в грижата за бебето. Понеже допуснах няколко (срам ме е да ги споделя) и после доста си поплаках. Кажете ми – лоша майка ли съм и как да стана по-добра? Как успявате вие?

С Уважение: С.Г., София